Началото на възстановяването на българската държавност трябва да се търси в периода на византийското владичество над България (1018-1185/6). Падането на Българското царство под византийска власт има крайно негативни последици за българите. Чуждото владичество води до прекъсване на българската държавна традиция за 168 години.
По време на чуждото владичество на два пъти, за кратко време, при въстанията на Петър Делян (1040-1041г.) и на Георги Войтех (1072г.) е възстановена българската държавна традиция, т.к. водачите на въстанията са провъзгласени за български царе. Показателен е фактът, че и двамата предводители на въстанията са произхождали от средите на старата българска аристокрация. Петър Делян е син на Гаврил-Радомир (1014-1015г.), а за Георги Войтех се знае, че произхожда от рода на кавхана.
Освен ликвидирането на българската държавност византийците понижават в ранг и Българската патриаршия. Нейните функции били поети от Охридската архиепископия. Известно е, че само първият архиепископ Иван Дебърски е бил българин, докато останалите са били гърци. Богослужебният език постепенно бил заменен с гръцкия и може да се каже, че в духовната сфера асимилационната политика на Византия е била най-силна.
Покорените български земи били разделени на теми и администрирани съобразно византийската традиция. Земите между р.Дунав и Стара планина били включени в тема Паристрион. Първоначално център на тази тема бил Преслав (прекръстен от Йоан Цимисхи на Йоанополис), а след това център на темата станал Дръстър. Югозападните български предели били обособени в тема България с център Скопие, а по-късно Средец. Северозападните придунавски области (Белградска, Браничевска, Сремска) образували тема Придунавските градове със средище Срем. Южните български земи били включени в съществуващите от преди това византийски теми Тракия и Македония.
В българските земи била въведена византийската данъчна система, но в много отношения данъците в земите, населени с българи, били по-тежки отколкото в други области на империята. Замяната на някои натурални данъци с парични довела до засилване на данъчния гнет. Въведена била и новата форма на феодална събственост- пронията. Византийската власт, която била затруднена при изплащането на заплатите на своите чиновници, им давала определена област, от която те събирали данъците в своя полза, докато заемали дадената им длъжност. Прониярите се стремели за кратко време да извлекат максималнни приходи, т.к. не били сигурни до кога ще могат да запазят длъжността си.
Българското население пострадало и от нашествието на печенеги, узи, кумани и нормани. Византийската власт се оказала безсилна и не успяла да го защити от грабителствата на кръстоносците от Първия кръстоносен поход, който през 1096г. преминал през българските земи.
Засилването на данъчния и духовен натиск над българското население предизвикало широко недоволство. То се изразило в избухването на различни по мащаб бунтове и движения, чиято същност била социална или религиозна.
По-голямата част от византийското владичество по българските земи преминала под управлението на династията Комнини (1081-1185г.). Това е времето, когато империята се стабилизирала и укрепнала. През 1176г. обаче тя претърпяла тежко поражение от селджукските турци в Мала Азия. През лятото на 1185г. италианските нормани превзели двете големи европейски крепости на империята – Драч и Солун. В същата тази година династията Комнини паднала от власт и на нейно място дошла династията на Ангелите.
Темата за възстановяването на българската държава при първите Асеневци е сравнително добре проучена в историческата литература. На нея се спират още историците от XVII и XVIII в. Мавро Орбини и Йован Раич. Тази тема присъства и в историята на Блазиус Клайнер “Архив в три части на преславната провинция България", написана през 1761г., както и в “История славянобългарска”, написана година по-късно от Паисий Хилендарски. Може би първият сериозен опит да проучи проблемите, свързани с възстановяването на българската държава и дейността на Асеневци прави Георги Раковски, написвайки “Няколко речи о Асеню Перволу”. Първото сериозно научно изследване принадлежи на руския учен Феодор Успенски “Образуване Второго българско царства”. Тази тема присъства и в обобщаващите трудове на Константин Иречек, Васил Златарски и Петър Мутафчиев.
В модерната българска историопис съществени приноси имат Иван Дуйчев, който разглежда хронологията на въстанието на Асеневци, Иван Божилов, който разглежда въстанието на Асеневци като част от изследването си, посветено на Второта българска държава.
Чуждите изследователи се спират главно на отношенията на България с Византия, Латинската империя, Епир и Никея. По-важни трудове са написали Георги Острогорски, Джон Файн и др.
Изворите за този период са сравнително по-многобройни в сравнение с предходните периоди от българската история. От домашните извори ценни сведения дава Бориловият синодик, произведенията на патриарх Евтимий, поменниците на българските царе и царици, различни каменни надписи и приписки.
Най-много информация обаче съдържат византийските извори – историческите произведения на Никита Хониат, Георги Акрополит и Теидор Скутариот. Запазени са и латиноезични извори, които осведомяват главно за отношенията на България с римската църква, Латинската империя и кръстоносците. Ценни сведения се съдържат в кореспонденцията на папа Инокентий III с българите и в произведенията на хронистите на кръстоносните походи – Жофароа дьо Вилардуен и Робер дьо Клари.
Възстановяването на българската държава трябва да се разглежда като един продължителен процес, който е започнал с въстанието на Асеневци и е завършил към 1235г. с църковния събор в Лампсак, на който се възстановява Българската патриаршия. Този процес се развива в три направления – възстановяване на политическото управление, възобновяване на Българската пътриаршия и освобождаване на земите, населени с българи.
През последните три десетилетия на XII в. Византийската империя преживяла остра криза, свързана с неуспехите във войните срещу селджукските турци и норманите. Всъщност още от втората половина на века българите в областта между р.Дунав и Балкана чувствали византийската власт само като някакво данъчно обременяване, т.к. си били издигнали местни владетели, които настойчиво защитавали интересите на населението. Политическите неуспехи на Византия в Мала Азия, както и превземането на Солун от норманите през 1185г. благоприятствали опита за отхвърляне на чуждото владичество.
Хронологията на въстанието на Асеневци е спорна – една част от историците, между които са Васил Златарски, Иван Дуйчев и Петър Петров, приемат, че то е избухнало през 1185г., а сключването на Ловешкия мирен договор отнасят към 1187г. Други историци, между които са Иван Божилов и Васил Гюзелев, датират началото на въстанието през 1186г., а Ловешкия мирен договор отнасят към 1188г.
Различни хипотези са изказани и относно етническата принадлежност на братята Асен и Петър. Според Петър Мутафчиев те са от руско-кумански произход. Румънските историци приемат, че те са влахо-кумани. В българската история се е приело становището на Васил Златарски, според който те са от българо-кумански произход и са свързани със старото българско болярство. Петър носел първоначално името Тодор, а Асен бил познат с прозвището Белгун.
Двамата братя за пръв път се споменават във връзка с един епизод, станал през есента на 1185г. Тогава те се явили в лагера на византийския император император Исак II Ангел, когато византийците се готвели за решителен поход зрещу норманите. Асен и Петър предявили молба да им бъде дадено поземлено владение в Стара планина и да бъдат включени в списъка на прониярите. Исак II Ангел отказал да изпълни искането им, като ги отпратил с обидни думи. Братята се върнали обратно, като преди това заявили, че ще отмъстят и дори загатнали за възможно въстание. Всъщност заплахата на Асен и Петър не била случайна. По това време в североизточните български земи имало силно бружение срещу византийската власт, което се засилило още повече през есента на 1185г. във връзка с наложеното извънредно данъчно облагане, свързано със сватбата на император Исак II Ангел с дъщерята на унгарския крал. Асен и Петър организирали недоволните българи и в духа на тогавашното време те ловко използвали религиозните суеверия и преклонение пред християнските светци. Сред населението на Търново била разпространена мълвата, че иконата на Св. Димитър Солунски по незнаен начин се озовала в Търново, за да помогне на българите.
През есента на 1185г., както съобщава византийският историк Никита Хониат, при освещаването на новопостроената църква “Св. Димитър" в Търново, Асеневци принудили трима гръцки духовници да издигнат в сан архиепископ българския монах Василий. Така се поставило началото на възобновяването на българската църква. По-големият от братята – Тодор си поставил знаците на царската власт, а архиепископ Василий го коронясал за цар под името Петър (1185-1190г.). Името Петър и последвалото освобождение на крепостта Велики Преслав предсказвали недвусмислено приемствеността, която двамата братя демонстрирали спрямо ранносредновековната българска държава. Цяла Северна България, с изключение на черноморското крайбрежие, била освободена, като междувременно Асеневци пренесли военните действия на юг от Стара планина. Те успели да освободят редица селища в подножието на Стара планина и взели голям брой пленници. Император Исак II Ангел нямал възможност да се противопостави на българите веднага, т.к. бил зает с война с норманите и с Исак Комнин, който бил откъснал от империята остров Кипър. Едва в края на 1185г. той насочил вниманието си на север. Византийците обаче подценили силите на въстаниците, което дало възможност на българите да им нанесат поражение. Това принудило византийският император да назначи на поста главнокомандващ Алексий Врана, който победил норманите, като разчитал, че той ще се справи и с българите. Новият главнокомандващ обаче, воден от честолюбиви замисли, вдигнал бунт срещу императора, а пламналата междуособица, която продължила два месеца, позволила българите да се укрепят по-добре в заетите от тях територии и да се организират за нови действия. През май 1186г., кагато се почувствал по-сигурен, византийският император решил да тръгне сам на поход срещу българите. Той прекосил с голяма армия източностаропланинските проходи и излязъл в гръб на въстаниците. Изненадани, Асен и Петър били принудени да отстъпят на север от р. Дунав. Там те започнали преговори с куманите, като целта им била да ги привлекат за съюзници. Византийският император се завърнал в Цариград без да остави гарнизони в земите между Дунав и Стара планина. Той се задоволил само с опожаряването на снопите по нивите, от където минавала войската му, като мислел, че този наказателен поход е достатъчен, за да омиротвори българите.
Надеждите на Исак II Ангел обаче останали напразни. Не след дълго Асен и Петър, заедно с кумански отряди, се завърнали в Северна България, а в политическо отношение двамата братя си поставили много по-мащабни задачи – възстановяване на българската държава в пределите, каквито тя е имала при последните български царе преди византийското завладяване. След като освободили отново североизточните български земи без черноморските градове, български отряди, заедно с куманите, навлезли в Тракия. Един български отряд заедно с кумански съюзници проникнал около месец август 1186г. чак до Агатопол (Ахтопол). По същото време в югозападните български земи на борба срещу византийската власт се вдигнал болярина Добромир Хриз. Разтревожен от неочаквания развой на събитията, император Исак II Ангел започнал подготовка за нов военен поход, но в станалото сражение до крепостта Лардея в Тракия византийците дали много жертви без да успеят да нанесат поражение на българите. Въстаниците и куманите продължили да действат в Тракия. Исак II Ангел решил да проникне на север от Стара планина, като премине през старопланинските проходи. Те обаче били добре защитени, което принудило византийската войска да се изтегли първо в Пловдив, а след това да отиде към Средец, където и преземувала.
През пролетта на 1187г. Исак II Ангел решил да повтори своя поход, като премине Стара планина през западната й част. Той прекосил планината вероятно през Етрополския проход и стигнал до крепостта Ловеч, която бранела подстъпите към Търново. Градът издържал тримесечната обсада и при положение, че по-нататъшните атаки изисквали много жертви, византийският император започнал преговори за примирие. Враждебните действия били преустановени и бил сключен мирен догор, с който на практика се признавало възобновяването на Българското царство в земите на север от Балкана. Негов център станала крепостта Търново, а като заложник на сключения мир в Цариград бил изпратен най-малкият брат на Асеневци – Калоян (в превод името му означава Хубавият Йоан). Той бил наричан още Йоаница.
Въпреки споразумението между Византия и Асеневци и двете страни разбирали, че всъщност е постигнато само едно временно примирие. Византийците нямали намерение да оставят българските владения и да заздравят позициите на българската държава. Скоро обаче последвали събития, които дали възможност на българската държава да укрепне. Тези събития са свързани и с Третия кръстоносен поход, който на чело с император Фридрих Барбадоса преминал през българските земи. Организирането на този кръстоносен поход за освобождението на Гроба Господен започва след превземането на Ерусалим през 1187г. от войските на Саладин. Усложняването на отношенията между Византия и кръстоносците било използвано от българите за укрепване на позициите и авторитета на българската държава. Когато кръстоносната армия достигнала до Ниш, при императора се явили пратеници на сръбския жупан Стефан Неманя и българския цар Петър, които предлагали помощта си срещу очакваното признаване на владетелските им титли. Фридрих Барбадоса се отнесъл твърде резервирано към това предложение, т.к. нямал намерение да разваля отношенията си с Византия. Освен това балканските владетели му изглеждали като бунтовници срещу властта на законния им господар. Преговорите не постигнали нищо и през пролетта на 1190г. цялата кръстоносна армия се прехвърлила на малоазийския бряг.
През пролетта на 1190г. българи и кумани нахлули в Пловдивската област и не могли да бъдат спрени от византийците. По същото това време Исак II Ангел предприел голям поход по суша и море срещу България. Византийската войска преминала източностаропланинските проходи и навлязла в Северна България, а византийската флота се насочила към устието на р.Дунав. Исак II Ангел решил да съсредоточи всичките си сили срещу столицата на българите Търново, където се бил затворил Асен, и го обсадил. Мълвата за пристигането на кумански отряди в помощ на българите накарала византийците да се оттеглят. Когато войската достигнала Стара планина, тя била нападната в един тесен проход от българите. Малцина от византийците, на чело със своя император, успели да се спасят. Това победоносно за българите сражение вероятно е станало в Тревненския Балкан.
През 1190г. цар Петър доброволно отстъпил властта на своя по-млад брад Асен (1190-1196г.). Това е станало вероятно поради факта, че Асен се изявил като добър пълководец. Византийският автор Георги Акрополит отбелязва, че новият български цар подарил на Петър като собствено владение Преслав, Провад и земите около тях. Затова и през XIII в. тази област продължавала да носи името Петрова земя и представлявала по-голямата част от територията на възобновената българска държава. През 1190г. българите превзели временно Варна, но през 1193г. византийците си я върнали. През 1191г. Асен и Петър започнали нападения в Тракия, но управителят на град Пловдив – Константин Ангел оказал твърд отпор на българите. Възгордян от това, той се обявил за император. Заловен и откаран в Цариград, узурпаторът бил ослепен. Това дало възможност на Асеневци да разширят напредването си. През периода 1193-1194г. била завладяна крепостта Средец и областта около нея, както и земите по горна Струма. При град Аркадиопол византийската войска била напълно разбита от българите. Това принудило Исак II Ангел да се обърне към своя тъст – унгарският владетел Бела III и да се уговорят за съвместни действия срещу българите. Добре замисленият план обаче не могъл да се осъществи.
От 1194-1195г. Асеневци успели да си върнат Белградската и Браничевската област, които се намирали под унгарска власт. Това поставило началото на един дългогодишен конфликт между Българското царство и Унгарското кралство за владение на споменатите земи. Междувременно настъпили промени във Византийската империя. През 1195г. Исак II Ангел бил свален от власт и на негово място се качил брат му Алексий III Ангел. Той се противопоставил на българите не само по военен път , но използвал и силата на византийската дипломация. В резултат на задкулисните интриги бил убит цар Асен I . Пряк убиец станал първият братовчед на Асеневци – Иванко. Той се опитал да вземе българския престол с помощта на Византия, но византийската подкрепа закъсняла, което го принудило да избяга в Цариград. Там той бил богато възнаграден и получил Пловдивската област, както и обещанието, че ще се ожени за една от внучките на византийския император. От своя страна Иванко се преименувал и приел името на императора Алексий.
В това време в Търново се завърнал Петър, който поел отново управлението на държавата. От изворите става ясно, че за свой помощник той взел по-младия си брат Калоян, който междувременно около 1190г. успял да избяга от Цариград. Не след дълго и цар Петър паднал убит, най-вероятно от някой прикрил се съучастник на Иванко. На престола се възкачил цар Калоян (1197-1207г.). Предаването на властта от брат на брат не било принцип на престолонаследието, а е било продиктувано от прагматични съображения. Децата на Асен I все още са били малолетни, а управлението на държавата трябвало да се запази от формиралата се нова династия – Асеневци.
Още в началото на своето управление Калоян усмирил болярската опозиция и издигнал престижа на царската власт. На първо време цар Калоян се споразумял за общи действия с отцепниците в българските земи. В самия край на XII в. от Византия се отцепил Иванко. Той започнал да строи крепости в Родопите и да въоръжава българите. Успял дори да нанесе едно поражение на византийците, но през 1200г. бил заловен в измама в крепостта Станимака (Асеновград).
Във Вардарска Македония действал друг съратник на Асеневци – Добромир Хриз. Той бил назначен за управител на Струмица, но по-късно се отцепил от византийската власт и се обособил като съмостоятелен владетел. Център на неговите владения станала крепостта Просек на р.Вардар. Към него се присъединил и смятаният за най-богатия човек в империята – военачалника Мануил Каница. Двамата се съпротивлявали на византийската власт чак до 1202г.
В началото на XIII в. в Родопската власт се появил още един византийски отцепник. Това бил управителят на Смолянската тема Йоан Спиридонаки. В Северозападна България в началото на XIII в. като самостоятелен владетел действал българският княз Белота. Действията на всички тези сепаратисти от една страна улеснили цар Калоян за освобождението на българските земи, но от друга със своята политическа дейност сепаратистите сложили началото на постепенната децентрализация на Българското царство през XIII – XIV в.
С помощта на Иванко и куманската конница цар Калоян успял да освободи Северна Тракия. В началото на XIII в. той превзел стратегическата крепост Констанция, а след това насочил всичките си сили за превземането на крепостта Варна. Отбраната на града била поверена на латински наемници, които били отлично въоръжени. Силната съпротива на гарнизона във Варна накарала цал Калоян да построи голяма обсадна машина, с помощта на която на 24 март 1201г. Варна била окончателно и трайно включена в границите на Българското царство.
Цар Калоян разгърнал военни действия на широк фронт и на югозапад. Той овладял Родопската област, Западна Тракия и Македония чак до Охридското езеро, Косово и Прищина. Разтревожен от тези успехи на българите, византийският император Алексий III потърсил начин да се споразумее с българите. През 1202г. бил сключен българо-византийски мирен договор, който узаконявал териториалните промени в полза на България. Така цар Калоян завършил процеса на освобождение и обединение на българското население на Балканския полуостров. Установяването на мирни отношения с Византия осигурило възможността за по-голяма активност в други направления.
През 1202г. избухнала поредната българо-унгарска война. Унгарският крал Енерих (Имре) нападнал Белградската и Браничевската области и ги превзел. Ниш предоставил на своя васал – сръбския жупан Вълкан. Още на следващата 1203г. цар Калоян организирал контра офанзива и си върнал споменатите области с помощта на куманския вожд Губан.
В самия край на XII в. започнали преговори между римската църква и българите. Инициатор на кореспонденцията бил римският папа Инокентий III. Неговата кореспонденция била насочена към цар Калоян, архиепископ Василий и княз Белота. Амбициозният римски папа преследвал няколко цели – той искал да разпространи католицизма на Балканския полуостров, да сключи уния с българския владетел, като по този начин подготви почвата за създаването на една латинска католическа империя в Европейския Югоизток. От своя страна цар Калоян търсел международно признание на владетелската си титла, както и възстановяване на Българската патриаршия. Освен това Калоян използвал папата като арбитър за разрешаване на българския спор с унгарците за Белградската и Браничевската области. Тези взаимни интереси предопределили трайността на връзката между Търново и Рим. Кореспонденцията станала по-интензивна през 1202-1204г., когато били разменени няколко пратеничества. След като позициите на двете страни се сближили се пристъпило към формално уреждане на църковната уния и преминаването на Българскота царство и българската църква под върховенството на Рим.
Сключването на унията през есента на 1204г. станало, когато в България пристигнал папският пратеник кардинал Лъв. На 7 ноември 1204г. кардиналът миропомазал Василий I за примас на България и архиепископ на Търново. На латински език титлата примас означава първенец. Всъщност даването на тази титла на Василий I представлява един компромис от страна на папата, който много добре знаел, че на изток смисълът на патриаршеската титла се тълкува като глава на независима църква. На следващия ден, 8 ноември 1204г., кардинал Лъв коронясал Калоян и му предал изпратените от папата корона, скиптър и знаме. Наскоро след това цар Калоян в писмо до папата благодари за получените знаци на властта и за удостояването на Василий I за патриарх. Всъщност кореспонденцията между Рим и цар Калоян показва, че и двете страни се правят, че не забелязват твърденията на едната или другата страна. Това много добре се вижда от отговора на Калоян, който много добре знае какъв е смисъла на титлата примас, но в отговора той дори благодари за патриаршеска титла. Изглежда, че това “неразбиране” е изгодно и за двете страни, т.к. унията между Българското царство и римската църква просъществувала фактически до 1232г., а формално до 1235г. Това е най-дългият период на политическа и църковна симбиоза между България и папството.
Унията не променила православното изповедание на българския народ. Тя имала преди всичко политически характер, а не религиозен. Посредством нея цар Калоян утвърдил двете основни институции в България – според средновековния принцип “Царство без патрияршия не може”. Унията изиграла важна роля и за окончателното решаване на българо-унгарския военен конфликт. В спора за Белград и Браничево папата взел българската страна и заповядал на унгарския крал да не напада тези територии, т.к. те не му принадлежат. Интересен факт от кореспонденцията между папата и Калоян е, че Инокентий III в писмата си титулува българския владетел като rex – крал, а Калоян от своя страна винаги се е подписвал като imperator – цар. Итлата на Калоян “император на България и Влахия”, както и споменаването от страна на Никита Хониат, че във въстанието на Асеневци са участвали власи, кара някои чужди (предимно румънски) историци да определят възстановеното Българско царство като “Влахо-българска империя”. В този смисъл интерес представлява въпросът за власите и тяхната роля в българската средновековна история.
Власите се споменават като пастирско население през втората половина на X в. Тогава те обитавали основно Тесалия. По-късно част от тях се прехвърлили на север от р.Дунав и се установили в Трансилванските Алпи и областта Мунтения. Те били неорганизирано номадско население, занимаващо се главно с животновъдство. В края на XII в. не е имало компактно влашко население в земите между р.Дунав и Балкана. Може да се приеме, че във въстанието на Асеневци са взели участие власи-пастири, които са били засегнати от извънредното данъчно облагане, наложено от византийците. Същевременно обаче трябва да се посочи и това, че Асен и Петър са твърде добре приети от власите на север от р.Дунав, които активно ги подкрепят в борбата им срещу Византия. Цар Калоян се титулува “император на България и Влахия”, защото както по време на неговото царуване, така и при цар Иван-Асен II (1218-1241г.), земите на север от р.Дунав, наричани Влахия и Кумания, влизали в пределите на Българското царство. Първите полусамостоятелни влашки владения на север от р.Дунав започнали да възникват след татарското нашествие през 1242-1243г. Това били васални на българската корона войводства, които започват своя самостоятелен политически живот едва през XIV век.
През 1204г. настъпват съществени промени в политическата обстановка на Балканския полуостров. Те са свързани с Четвъртия кръстоносен поход (1199-1204г.). Всъщност този кръстоносен поход, както и предишните, е вдъхновен от папството, но на практика е финансиран от Венеция, целта на която е да бъде унищожен Константинопол. Още преди влизането на кръстоносците на Балканите става ясно, че целта им не е Гроба Господен, а Цариград. Това е причината цар Калоян да предложи 100-хилядна армия на водачите на похода за превземането на византийската столица. Кръстоносците се отнесли враждебно и заявили, че всячески ще вредят на “Йоан Влаха”, както те наричали Калоян.
На 13 април 1204г. малко преди Връбница, кръстоносците по едно щастливо стечение на обстоятелствата превзели Константинопол и подлажили града на невиждано опустошение. За кратко време (до 1261г.) Византийската империя прекъснала своя политически живот. На Балканите възникнали нови държави – Латинската Цариградска империя и Епирското деспотство. В Мала Азия се формирали Трапезунската и Никейската империи. Именно Никея била естественото продължение на византийската държавност. След превземането на Солун от кръстоносците в Западна Тракия било създадено кралство начело с маркграфа Бонифаций Монфератски. Опитите на папа Инокентий III да предотврати назряващия конфликт между България и Латинската империя не дали резултат. През лятото на 1204г. латинците настъпили в Тракия и подчинили редица градове – Адрианопол, Пловдив, Стенимахус и др. Византийската аристокрация от Тракия потърсила помощта и закрилата на цар Калоян, като му обещала, че след завземането на Цариград той ще бъде провъзгласен за император на Византия. За да обезпечи успеха си срещу латинците, цар Калоян поискал съдействието на куманите и на селджукските турци в Мала Азия. По негово внушение византийското и българското селячество в Източна Тракия се вдигнало на въстание срещу завоевателите. Българите успели да отвоюват Одрин и Пловдив и съсредоточили войските си около Одрин. В отговор на това латинските рицари, предвождани от император Балдуин I, потеглили срещу българите. В разгорялото се сражение край Одрин на 14 април 1205г. смятаните за непобедими рицари били напълно разгромени от българите и куманите, под предводителството на Калоян. Стойността на удържаната от българите победа е определена от Петър Мутафчиев като смъртен удар за току-що създадената Латинска империя. Действително пленяването на Балдуин и неговата по-сетнешна смърт допринасят за политическия крах на Латинската империя, а от друга страна латинското господство било разклатено от жестокото поражение, нанесено от лековъоръжената куманска конница на обкованите в желязо рицари. Калоян посочил и начина, по който може да бъде победена кръстоносната армия. Според Георги Острогорски, победата на Калоян при Одрин всъщност спасява Византия, т.к. дава възможност на Никейската империя да оцелее. По-късно именно никейците освобождават Цариград. В това се състои един от парадоксите на политическия живот на Балканите през XIII в.
След успеха при Одрин цар Калоян насочил своите удари към земите между Марица и Места и превзел Сяр. По същото това време българският войвода Чъзмен, който бил управител на Средна Македония с център крепостта Просек, нападнал изненадващо Солун и успял да го превземе, но бил изтласкан оттам от войските на Бонифаций Монфератски. Успехите на българите уплашили византийската аристокрация и тя побързала да се оттегли от съюза си с цар Калоян. Отказът на византийците от съюза с българите всъщност облагодетелствало западните рицари, които успели да се съвземат от нанесеното им поражение. Узнали за Балдуиновата смърт, те провъзгласили за император брат му Хенрих (1206-1216г.) и започнали да се подготвят за война срещу българите. В отговор на византийското отцепничество през пролетта на 1206г. български и кумански отряди нахлули в Източна Тракия, превзели и разрушили много крепости и градове, а жителите им преселили край р.Дунав.
През юли 1207г., при срещата си в Кипсела, император Хенрих и солунският крал Бонифаций Монфератски се споразумели да обединят силите си и да нападнат България. На връщане от Солун Бонифаций бил изненадан в Родопите от български отряд и бил убит. След неговата смърт цар Калоян насочил войските си за превземането на Солун. Междувременно болярската опозиция отново надигнала глава и при обсадата на Солун цар Калоян станал жертва на заговор. През октомври 1207г. той бил убит в шатрата си от куманския войвода Манастър. Тялото на убития български владетел било пренесено в Търново. Предполага се, че той е погребан във Великата лавра “Св. Четиредесет мъченици”. Основание за това дава откритото преди 20 години погребение на аристократ и пръстен с надпис “Калоянов пръстен”. Дали въпросното погребение е на цар Калоян или не, е трудно да се отговори, но засега поне е прието твърдението, че вероятно става въпрос именно за цар Калоян.
Царуването на Калоян представлява един от най-интересните и бляскави периоди в средновековното ни минало. С енергичната си и далновидна дейност, с качествата си на пълководец и дипломат, Калоян успява да продължи делото за освобождение на българите и успява да наложи централизираната монархия над сепаратизма на отделните боляри.
Само за едно десетилетие възобновеното Българско царство се наложило като първостепенна военно-политическа сила в Европейския югоизток, извоювало голямо международно признание както в Източна, така и в Западна Европа. Обвързването на държавата и църквата с папския Рим при крайно усложнената обстановка на Балканите и очевиден възход на папската институция по времето на един от най-блестящите й представители – Инокентий III показва стремежите на цар Калоян да осигури достойно място на България в историята на европейския континент.
Столетие и половина след неговата смърт патриарх Евтимий Търновски (1375-1394г.) високо оценява дейността на “най-благочестивия и най-славен цар – Калоян” за пренасянето мощите на редица славни български християнски светци в Търново (на Св. Филотея, Св. Иларион Мъгленски и Св. Йоан Поливотски). Така българската столица станала място за свято поклонение и изключително важен църковно-религиозен център на Балканите. Патриарх Евтимий оценил ролята на Калоян не само като спасител на балканските народи от западните рицари, но и като покорител на много градове и области.
В Синодика на българската църква заслугите на първите трима Асеневци за българския народ и държава са оценени по достойнство.
След убийството на цар Калоян български владетел станал неговият сестрин син Борил (1207-1218г.). За да затвърди несигурното си положение на престола, Борил се оженил за вдовицата на Калоян, която била куманка по произход. Много е спорен въпросът дали Борил е узурпатор на престола или пък поради малолетието на синовете на Асен престола му принадлежал по право. Управлението на Борил е белязано с редица териториални загуби. Българската държава навлязла във временен период на упадък и кризи.
Възстановяването на българската държава при първите Асеневци се осъществило по византийски модел от времето на династията Комнини. От Византия били взаимствани титлите, дворцовите церемонии и знаците на властта. Главната цел на първите Асеневци била освобождението на българските земи и възстановяването на Българското царство и Българската патриаршия. Поради силния византийски натиск тези възстановителни процеси се осъществили неравномерно. Още при първите Асеневци се забелязват и симптомите на бъдещата политическа криза. Твърде показателен е фактът, че Асен, Петър и Калоян били насилствено свалени от властта и убити. Неустановените правила за престолонаследие довели до ожесточена борба за власт след смъртта на Калоян. В края на XII и началото на XIII век се появили и първите кълнове на политически сепаратизъм в Българското царство. Образуваните самостоятелни и полусамостоятелни владения на Добромир Хриз, Иванко, княз Белота имали кратковременен характер и обикновено изчезвали със смъртта на своите господари. По-късно обаче се формирали нови по-жизнени и самостоятелни владения в пределите на Българското царство.
Двойствена била и ролята на куманите в българския политически живот. От една страна те подпомагали Асеневци в най-решителните битки срещу Византийската империя, Унгарското кралство и Латинската империя. От друга страна обаче куманите започнали да се месят все павече в държавното управление и това имало негативни последици в българската история.
В първите десетилетия след възобновяването си в Българското царство започва и духовната обнова. Главен център на културния и духовен живот по това време била столицата Търново. Нейното изграждане започнало при Асен, Петър и Калоян. Столицата се състояла от няколко самоктоятелни крепости – Царевец, Трапезица, Момина крепост. На хълма Царевец се намирали царските дворци и патриаршеската църква “Възнесение Христово”, както и патриаршеския дворец и домовете на аристокрацията. Изградени били и жилищни квартали за населението, което се препитавало с търговия и занаяти. По време на цар Иван-Асен I в Търново били пренесени тържествено от Средец мощите на Св. Иван Рилски. В столичния град те престояли до 1469г., когато били пренесени в Рилския манастир.
Още в края на XIII в. българските книжовници създали схващането, че Българското царство е богоизбрано, наред с Византийската и Германската империя.
По време на чуждото владичество на два пъти, за кратко време, при въстанията на Петър Делян (1040-1041г.) и на Георги Войтех (1072г.) е възстановена българската държавна традиция, т.к. водачите на въстанията са провъзгласени за български царе. Показателен е фактът, че и двамата предводители на въстанията са произхождали от средите на старата българска аристокрация. Петър Делян е син на Гаврил-Радомир (1014-1015г.), а за Георги Войтех се знае, че произхожда от рода на кавхана.
Освен ликвидирането на българската държавност византийците понижават в ранг и Българската патриаршия. Нейните функции били поети от Охридската архиепископия. Известно е, че само първият архиепископ Иван Дебърски е бил българин, докато останалите са били гърци. Богослужебният език постепенно бил заменен с гръцкия и може да се каже, че в духовната сфера асимилационната политика на Византия е била най-силна.
Покорените български земи били разделени на теми и администрирани съобразно византийската традиция. Земите между р.Дунав и Стара планина били включени в тема Паристрион. Първоначално център на тази тема бил Преслав (прекръстен от Йоан Цимисхи на Йоанополис), а след това център на темата станал Дръстър. Югозападните български предели били обособени в тема България с център Скопие, а по-късно Средец. Северозападните придунавски области (Белградска, Браничевска, Сремска) образували тема Придунавските градове със средище Срем. Южните български земи били включени в съществуващите от преди това византийски теми Тракия и Македония.
В българските земи била въведена византийската данъчна система, но в много отношения данъците в земите, населени с българи, били по-тежки отколкото в други области на империята. Замяната на някои натурални данъци с парични довела до засилване на данъчния гнет. Въведена била и новата форма на феодална събственост- пронията. Византийската власт, която била затруднена при изплащането на заплатите на своите чиновници, им давала определена област, от която те събирали данъците в своя полза, докато заемали дадената им длъжност. Прониярите се стремели за кратко време да извлекат максималнни приходи, т.к. не били сигурни до кога ще могат да запазят длъжността си.
Българското население пострадало и от нашествието на печенеги, узи, кумани и нормани. Византийската власт се оказала безсилна и не успяла да го защити от грабителствата на кръстоносците от Първия кръстоносен поход, който през 1096г. преминал през българските земи.
Засилването на данъчния и духовен натиск над българското население предизвикало широко недоволство. То се изразило в избухването на различни по мащаб бунтове и движения, чиято същност била социална или религиозна.
По-голямата част от византийското владичество по българските земи преминала под управлението на династията Комнини (1081-1185г.). Това е времето, когато империята се стабилизирала и укрепнала. През 1176г. обаче тя претърпяла тежко поражение от селджукските турци в Мала Азия. През лятото на 1185г. италианските нормани превзели двете големи европейски крепости на империята – Драч и Солун. В същата тази година династията Комнини паднала от власт и на нейно място дошла династията на Ангелите.
Темата за възстановяването на българската държава при първите Асеневци е сравнително добре проучена в историческата литература. На нея се спират още историците от XVII и XVIII в. Мавро Орбини и Йован Раич. Тази тема присъства и в историята на Блазиус Клайнер “Архив в три части на преславната провинция България", написана през 1761г., както и в “История славянобългарска”, написана година по-късно от Паисий Хилендарски. Може би първият сериозен опит да проучи проблемите, свързани с възстановяването на българската държава и дейността на Асеневци прави Георги Раковски, написвайки “Няколко речи о Асеню Перволу”. Първото сериозно научно изследване принадлежи на руския учен Феодор Успенски “Образуване Второго българско царства”. Тази тема присъства и в обобщаващите трудове на Константин Иречек, Васил Златарски и Петър Мутафчиев.
В модерната българска историопис съществени приноси имат Иван Дуйчев, който разглежда хронологията на въстанието на Асеневци, Иван Божилов, който разглежда въстанието на Асеневци като част от изследването си, посветено на Второта българска държава.
Чуждите изследователи се спират главно на отношенията на България с Византия, Латинската империя, Епир и Никея. По-важни трудове са написали Георги Острогорски, Джон Файн и др.
Изворите за този период са сравнително по-многобройни в сравнение с предходните периоди от българската история. От домашните извори ценни сведения дава Бориловият синодик, произведенията на патриарх Евтимий, поменниците на българските царе и царици, различни каменни надписи и приписки.
Най-много информация обаче съдържат византийските извори – историческите произведения на Никита Хониат, Георги Акрополит и Теидор Скутариот. Запазени са и латиноезични извори, които осведомяват главно за отношенията на България с римската църква, Латинската империя и кръстоносците. Ценни сведения се съдържат в кореспонденцията на папа Инокентий III с българите и в произведенията на хронистите на кръстоносните походи – Жофароа дьо Вилардуен и Робер дьо Клари.
Възстановяването на българската държава трябва да се разглежда като един продължителен процес, който е започнал с въстанието на Асеневци и е завършил към 1235г. с църковния събор в Лампсак, на който се възстановява Българската патриаршия. Този процес се развива в три направления – възстановяване на политическото управление, възобновяване на Българската пътриаршия и освобождаване на земите, населени с българи.
През последните три десетилетия на XII в. Византийската империя преживяла остра криза, свързана с неуспехите във войните срещу селджукските турци и норманите. Всъщност още от втората половина на века българите в областта между р.Дунав и Балкана чувствали византийската власт само като някакво данъчно обременяване, т.к. си били издигнали местни владетели, които настойчиво защитавали интересите на населението. Политическите неуспехи на Византия в Мала Азия, както и превземането на Солун от норманите през 1185г. благоприятствали опита за отхвърляне на чуждото владичество.
Хронологията на въстанието на Асеневци е спорна – една част от историците, между които са Васил Златарски, Иван Дуйчев и Петър Петров, приемат, че то е избухнало през 1185г., а сключването на Ловешкия мирен договор отнасят към 1187г. Други историци, между които са Иван Божилов и Васил Гюзелев, датират началото на въстанието през 1186г., а Ловешкия мирен договор отнасят към 1188г.
Различни хипотези са изказани и относно етническата принадлежност на братята Асен и Петър. Според Петър Мутафчиев те са от руско-кумански произход. Румънските историци приемат, че те са влахо-кумани. В българската история се е приело становището на Васил Златарски, според който те са от българо-кумански произход и са свързани със старото българско болярство. Петър носел първоначално името Тодор, а Асен бил познат с прозвището Белгун.
Двамата братя за пръв път се споменават във връзка с един епизод, станал през есента на 1185г. Тогава те се явили в лагера на византийския император император Исак II Ангел, когато византийците се готвели за решителен поход зрещу норманите. Асен и Петър предявили молба да им бъде дадено поземлено владение в Стара планина и да бъдат включени в списъка на прониярите. Исак II Ангел отказал да изпълни искането им, като ги отпратил с обидни думи. Братята се върнали обратно, като преди това заявили, че ще отмъстят и дори загатнали за възможно въстание. Всъщност заплахата на Асен и Петър не била случайна. По това време в североизточните български земи имало силно бружение срещу византийската власт, което се засилило още повече през есента на 1185г. във връзка с наложеното извънредно данъчно облагане, свързано със сватбата на император Исак II Ангел с дъщерята на унгарския крал. Асен и Петър организирали недоволните българи и в духа на тогавашното време те ловко използвали религиозните суеверия и преклонение пред християнските светци. Сред населението на Търново била разпространена мълвата, че иконата на Св. Димитър Солунски по незнаен начин се озовала в Търново, за да помогне на българите.
През есента на 1185г., както съобщава византийският историк Никита Хониат, при освещаването на новопостроената църква “Св. Димитър" в Търново, Асеневци принудили трима гръцки духовници да издигнат в сан архиепископ българския монах Василий. Така се поставило началото на възобновяването на българската църква. По-големият от братята – Тодор си поставил знаците на царската власт, а архиепископ Василий го коронясал за цар под името Петър (1185-1190г.). Името Петър и последвалото освобождение на крепостта Велики Преслав предсказвали недвусмислено приемствеността, която двамата братя демонстрирали спрямо ранносредновековната българска държава. Цяла Северна България, с изключение на черноморското крайбрежие, била освободена, като междувременно Асеневци пренесли военните действия на юг от Стара планина. Те успели да освободят редица селища в подножието на Стара планина и взели голям брой пленници. Император Исак II Ангел нямал възможност да се противопостави на българите веднага, т.к. бил зает с война с норманите и с Исак Комнин, който бил откъснал от империята остров Кипър. Едва в края на 1185г. той насочил вниманието си на север. Византийците обаче подценили силите на въстаниците, което дало възможност на българите да им нанесат поражение. Това принудило византийският император да назначи на поста главнокомандващ Алексий Врана, който победил норманите, като разчитал, че той ще се справи и с българите. Новият главнокомандващ обаче, воден от честолюбиви замисли, вдигнал бунт срещу императора, а пламналата междуособица, която продължила два месеца, позволила българите да се укрепят по-добре в заетите от тях територии и да се организират за нови действия. През май 1186г., кагато се почувствал по-сигурен, византийският император решил да тръгне сам на поход срещу българите. Той прекосил с голяма армия източностаропланинските проходи и излязъл в гръб на въстаниците. Изненадани, Асен и Петър били принудени да отстъпят на север от р. Дунав. Там те започнали преговори с куманите, като целта им била да ги привлекат за съюзници. Византийският император се завърнал в Цариград без да остави гарнизони в земите между Дунав и Стара планина. Той се задоволил само с опожаряването на снопите по нивите, от където минавала войската му, като мислел, че този наказателен поход е достатъчен, за да омиротвори българите.
Надеждите на Исак II Ангел обаче останали напразни. Не след дълго Асен и Петър, заедно с кумански отряди, се завърнали в Северна България, а в политическо отношение двамата братя си поставили много по-мащабни задачи – възстановяване на българската държава в пределите, каквито тя е имала при последните български царе преди византийското завладяване. След като освободили отново североизточните български земи без черноморските градове, български отряди, заедно с куманите, навлезли в Тракия. Един български отряд заедно с кумански съюзници проникнал около месец август 1186г. чак до Агатопол (Ахтопол). По същото време в югозападните български земи на борба срещу византийската власт се вдигнал болярина Добромир Хриз. Разтревожен от неочаквания развой на събитията, император Исак II Ангел започнал подготовка за нов военен поход, но в станалото сражение до крепостта Лардея в Тракия византийците дали много жертви без да успеят да нанесат поражение на българите. Въстаниците и куманите продължили да действат в Тракия. Исак II Ангел решил да проникне на север от Стара планина, като премине през старопланинските проходи. Те обаче били добре защитени, което принудило византийската войска да се изтегли първо в Пловдив, а след това да отиде към Средец, където и преземувала.
През пролетта на 1187г. Исак II Ангел решил да повтори своя поход, като премине Стара планина през западната й част. Той прекосил планината вероятно през Етрополския проход и стигнал до крепостта Ловеч, която бранела подстъпите към Търново. Градът издържал тримесечната обсада и при положение, че по-нататъшните атаки изисквали много жертви, византийският император започнал преговори за примирие. Враждебните действия били преустановени и бил сключен мирен догор, с който на практика се признавало възобновяването на Българското царство в земите на север от Балкана. Негов център станала крепостта Търново, а като заложник на сключения мир в Цариград бил изпратен най-малкият брат на Асеневци – Калоян (в превод името му означава Хубавият Йоан). Той бил наричан още Йоаница.
Въпреки споразумението между Византия и Асеневци и двете страни разбирали, че всъщност е постигнато само едно временно примирие. Византийците нямали намерение да оставят българските владения и да заздравят позициите на българската държава. Скоро обаче последвали събития, които дали възможност на българската държава да укрепне. Тези събития са свързани и с Третия кръстоносен поход, който на чело с император Фридрих Барбадоса преминал през българските земи. Организирането на този кръстоносен поход за освобождението на Гроба Господен започва след превземането на Ерусалим през 1187г. от войските на Саладин. Усложняването на отношенията между Византия и кръстоносците било използвано от българите за укрепване на позициите и авторитета на българската държава. Когато кръстоносната армия достигнала до Ниш, при императора се явили пратеници на сръбския жупан Стефан Неманя и българския цар Петър, които предлагали помощта си срещу очакваното признаване на владетелските им титли. Фридрих Барбадоса се отнесъл твърде резервирано към това предложение, т.к. нямал намерение да разваля отношенията си с Византия. Освен това балканските владетели му изглеждали като бунтовници срещу властта на законния им господар. Преговорите не постигнали нищо и през пролетта на 1190г. цялата кръстоносна армия се прехвърлила на малоазийския бряг.
През пролетта на 1190г. българи и кумани нахлули в Пловдивската област и не могли да бъдат спрени от византийците. По същото това време Исак II Ангел предприел голям поход по суша и море срещу България. Византийската войска преминала източностаропланинските проходи и навлязла в Северна България, а византийската флота се насочила към устието на р.Дунав. Исак II Ангел решил да съсредоточи всичките си сили срещу столицата на българите Търново, където се бил затворил Асен, и го обсадил. Мълвата за пристигането на кумански отряди в помощ на българите накарала византийците да се оттеглят. Когато войската достигнала Стара планина, тя била нападната в един тесен проход от българите. Малцина от византийците, на чело със своя император, успели да се спасят. Това победоносно за българите сражение вероятно е станало в Тревненския Балкан.
През 1190г. цар Петър доброволно отстъпил властта на своя по-млад брад Асен (1190-1196г.). Това е станало вероятно поради факта, че Асен се изявил като добър пълководец. Византийският автор Георги Акрополит отбелязва, че новият български цар подарил на Петър като собствено владение Преслав, Провад и земите около тях. Затова и през XIII в. тази област продължавала да носи името Петрова земя и представлявала по-голямата част от територията на възобновената българска държава. През 1190г. българите превзели временно Варна, но през 1193г. византийците си я върнали. През 1191г. Асен и Петър започнали нападения в Тракия, но управителят на град Пловдив – Константин Ангел оказал твърд отпор на българите. Възгордян от това, той се обявил за император. Заловен и откаран в Цариград, узурпаторът бил ослепен. Това дало възможност на Асеневци да разширят напредването си. През периода 1193-1194г. била завладяна крепостта Средец и областта около нея, както и земите по горна Струма. При град Аркадиопол византийската войска била напълно разбита от българите. Това принудило Исак II Ангел да се обърне към своя тъст – унгарският владетел Бела III и да се уговорят за съвместни действия срещу българите. Добре замисленият план обаче не могъл да се осъществи.
От 1194-1195г. Асеневци успели да си върнат Белградската и Браничевската област, които се намирали под унгарска власт. Това поставило началото на един дългогодишен конфликт между Българското царство и Унгарското кралство за владение на споменатите земи. Междувременно настъпили промени във Византийската империя. През 1195г. Исак II Ангел бил свален от власт и на негово място се качил брат му Алексий III Ангел. Той се противопоставил на българите не само по военен път , но използвал и силата на византийската дипломация. В резултат на задкулисните интриги бил убит цар Асен I . Пряк убиец станал първият братовчед на Асеневци – Иванко. Той се опитал да вземе българския престол с помощта на Византия, но византийската подкрепа закъсняла, което го принудило да избяга в Цариград. Там той бил богато възнаграден и получил Пловдивската област, както и обещанието, че ще се ожени за една от внучките на византийския император. От своя страна Иванко се преименувал и приел името на императора Алексий.
В това време в Търново се завърнал Петър, който поел отново управлението на държавата. От изворите става ясно, че за свой помощник той взел по-младия си брат Калоян, който междувременно около 1190г. успял да избяга от Цариград. Не след дълго и цар Петър паднал убит, най-вероятно от някой прикрил се съучастник на Иванко. На престола се възкачил цар Калоян (1197-1207г.). Предаването на властта от брат на брат не било принцип на престолонаследието, а е било продиктувано от прагматични съображения. Децата на Асен I все още са били малолетни, а управлението на държавата трябвало да се запази от формиралата се нова династия – Асеневци.
Още в началото на своето управление Калоян усмирил болярската опозиция и издигнал престижа на царската власт. На първо време цар Калоян се споразумял за общи действия с отцепниците в българските земи. В самия край на XII в. от Византия се отцепил Иванко. Той започнал да строи крепости в Родопите и да въоръжава българите. Успял дори да нанесе едно поражение на византийците, но през 1200г. бил заловен в измама в крепостта Станимака (Асеновград).
Във Вардарска Македония действал друг съратник на Асеневци – Добромир Хриз. Той бил назначен за управител на Струмица, но по-късно се отцепил от византийската власт и се обособил като съмостоятелен владетел. Център на неговите владения станала крепостта Просек на р.Вардар. Към него се присъединил и смятаният за най-богатия човек в империята – военачалника Мануил Каница. Двамата се съпротивлявали на византийската власт чак до 1202г.
В началото на XIII в. в Родопската власт се появил още един византийски отцепник. Това бил управителят на Смолянската тема Йоан Спиридонаки. В Северозападна България в началото на XIII в. като самостоятелен владетел действал българският княз Белота. Действията на всички тези сепаратисти от една страна улеснили цар Калоян за освобождението на българските земи, но от друга със своята политическа дейност сепаратистите сложили началото на постепенната децентрализация на Българското царство през XIII – XIV в.
С помощта на Иванко и куманската конница цар Калоян успял да освободи Северна Тракия. В началото на XIII в. той превзел стратегическата крепост Констанция, а след това насочил всичките си сили за превземането на крепостта Варна. Отбраната на града била поверена на латински наемници, които били отлично въоръжени. Силната съпротива на гарнизона във Варна накарала цал Калоян да построи голяма обсадна машина, с помощта на която на 24 март 1201г. Варна била окончателно и трайно включена в границите на Българското царство.
Цар Калоян разгърнал военни действия на широк фронт и на югозапад. Той овладял Родопската област, Западна Тракия и Македония чак до Охридското езеро, Косово и Прищина. Разтревожен от тези успехи на българите, византийският император Алексий III потърсил начин да се споразумее с българите. През 1202г. бил сключен българо-византийски мирен договор, който узаконявал териториалните промени в полза на България. Така цар Калоян завършил процеса на освобождение и обединение на българското население на Балканския полуостров. Установяването на мирни отношения с Византия осигурило възможността за по-голяма активност в други направления.
През 1202г. избухнала поредната българо-унгарска война. Унгарският крал Енерих (Имре) нападнал Белградската и Браничевската области и ги превзел. Ниш предоставил на своя васал – сръбския жупан Вълкан. Още на следващата 1203г. цар Калоян организирал контра офанзива и си върнал споменатите области с помощта на куманския вожд Губан.
В самия край на XII в. започнали преговори между римската църква и българите. Инициатор на кореспонденцията бил римският папа Инокентий III. Неговата кореспонденция била насочена към цар Калоян, архиепископ Василий и княз Белота. Амбициозният римски папа преследвал няколко цели – той искал да разпространи католицизма на Балканския полуостров, да сключи уния с българския владетел, като по този начин подготви почвата за създаването на една латинска католическа империя в Европейския Югоизток. От своя страна цар Калоян търсел международно признание на владетелската си титла, както и възстановяване на Българската патриаршия. Освен това Калоян използвал папата като арбитър за разрешаване на българския спор с унгарците за Белградската и Браничевската области. Тези взаимни интереси предопределили трайността на връзката между Търново и Рим. Кореспонденцията станала по-интензивна през 1202-1204г., когато били разменени няколко пратеничества. След като позициите на двете страни се сближили се пристъпило към формално уреждане на църковната уния и преминаването на Българскота царство и българската църква под върховенството на Рим.
Сключването на унията през есента на 1204г. станало, когато в България пристигнал папският пратеник кардинал Лъв. На 7 ноември 1204г. кардиналът миропомазал Василий I за примас на България и архиепископ на Търново. На латински език титлата примас означава първенец. Всъщност даването на тази титла на Василий I представлява един компромис от страна на папата, който много добре знаел, че на изток смисълът на патриаршеската титла се тълкува като глава на независима църква. На следващия ден, 8 ноември 1204г., кардинал Лъв коронясал Калоян и му предал изпратените от папата корона, скиптър и знаме. Наскоро след това цар Калоян в писмо до папата благодари за получените знаци на властта и за удостояването на Василий I за патриарх. Всъщност кореспонденцията между Рим и цар Калоян показва, че и двете страни се правят, че не забелязват твърденията на едната или другата страна. Това много добре се вижда от отговора на Калоян, който много добре знае какъв е смисъла на титлата примас, но в отговора той дори благодари за патриаршеска титла. Изглежда, че това “неразбиране” е изгодно и за двете страни, т.к. унията между Българското царство и римската църква просъществувала фактически до 1232г., а формално до 1235г. Това е най-дългият период на политическа и църковна симбиоза между България и папството.
Унията не променила православното изповедание на българския народ. Тя имала преди всичко политически характер, а не религиозен. Посредством нея цар Калоян утвърдил двете основни институции в България – според средновековния принцип “Царство без патрияршия не може”. Унията изиграла важна роля и за окончателното решаване на българо-унгарския военен конфликт. В спора за Белград и Браничево папата взел българската страна и заповядал на унгарския крал да не напада тези територии, т.к. те не му принадлежат. Интересен факт от кореспонденцията между папата и Калоян е, че Инокентий III в писмата си титулува българския владетел като rex – крал, а Калоян от своя страна винаги се е подписвал като imperator – цар. Итлата на Калоян “император на България и Влахия”, както и споменаването от страна на Никита Хониат, че във въстанието на Асеневци са участвали власи, кара някои чужди (предимно румънски) историци да определят възстановеното Българско царство като “Влахо-българска империя”. В този смисъл интерес представлява въпросът за власите и тяхната роля в българската средновековна история.
Власите се споменават като пастирско население през втората половина на X в. Тогава те обитавали основно Тесалия. По-късно част от тях се прехвърлили на север от р.Дунав и се установили в Трансилванските Алпи и областта Мунтения. Те били неорганизирано номадско население, занимаващо се главно с животновъдство. В края на XII в. не е имало компактно влашко население в земите между р.Дунав и Балкана. Може да се приеме, че във въстанието на Асеневци са взели участие власи-пастири, които са били засегнати от извънредното данъчно облагане, наложено от византийците. Същевременно обаче трябва да се посочи и това, че Асен и Петър са твърде добре приети от власите на север от р.Дунав, които активно ги подкрепят в борбата им срещу Византия. Цар Калоян се титулува “император на България и Влахия”, защото както по време на неговото царуване, така и при цар Иван-Асен II (1218-1241г.), земите на север от р.Дунав, наричани Влахия и Кумания, влизали в пределите на Българското царство. Първите полусамостоятелни влашки владения на север от р.Дунав започнали да възникват след татарското нашествие през 1242-1243г. Това били васални на българската корона войводства, които започват своя самостоятелен политически живот едва през XIV век.
През 1204г. настъпват съществени промени в политическата обстановка на Балканския полуостров. Те са свързани с Четвъртия кръстоносен поход (1199-1204г.). Всъщност този кръстоносен поход, както и предишните, е вдъхновен от папството, но на практика е финансиран от Венеция, целта на която е да бъде унищожен Константинопол. Още преди влизането на кръстоносците на Балканите става ясно, че целта им не е Гроба Господен, а Цариград. Това е причината цар Калоян да предложи 100-хилядна армия на водачите на похода за превземането на византийската столица. Кръстоносците се отнесли враждебно и заявили, че всячески ще вредят на “Йоан Влаха”, както те наричали Калоян.
На 13 април 1204г. малко преди Връбница, кръстоносците по едно щастливо стечение на обстоятелствата превзели Константинопол и подлажили града на невиждано опустошение. За кратко време (до 1261г.) Византийската империя прекъснала своя политически живот. На Балканите възникнали нови държави – Латинската Цариградска империя и Епирското деспотство. В Мала Азия се формирали Трапезунската и Никейската империи. Именно Никея била естественото продължение на византийската държавност. След превземането на Солун от кръстоносците в Западна Тракия било създадено кралство начело с маркграфа Бонифаций Монфератски. Опитите на папа Инокентий III да предотврати назряващия конфликт между България и Латинската империя не дали резултат. През лятото на 1204г. латинците настъпили в Тракия и подчинили редица градове – Адрианопол, Пловдив, Стенимахус и др. Византийската аристокрация от Тракия потърсила помощта и закрилата на цар Калоян, като му обещала, че след завземането на Цариград той ще бъде провъзгласен за император на Византия. За да обезпечи успеха си срещу латинците, цар Калоян поискал съдействието на куманите и на селджукските турци в Мала Азия. По негово внушение византийското и българското селячество в Източна Тракия се вдигнало на въстание срещу завоевателите. Българите успели да отвоюват Одрин и Пловдив и съсредоточили войските си около Одрин. В отговор на това латинските рицари, предвождани от император Балдуин I, потеглили срещу българите. В разгорялото се сражение край Одрин на 14 април 1205г. смятаните за непобедими рицари били напълно разгромени от българите и куманите, под предводителството на Калоян. Стойността на удържаната от българите победа е определена от Петър Мутафчиев като смъртен удар за току-що създадената Латинска империя. Действително пленяването на Балдуин и неговата по-сетнешна смърт допринасят за политическия крах на Латинската империя, а от друга страна латинското господство било разклатено от жестокото поражение, нанесено от лековъоръжената куманска конница на обкованите в желязо рицари. Калоян посочил и начина, по който може да бъде победена кръстоносната армия. Според Георги Острогорски, победата на Калоян при Одрин всъщност спасява Византия, т.к. дава възможност на Никейската империя да оцелее. По-късно именно никейците освобождават Цариград. В това се състои един от парадоксите на политическия живот на Балканите през XIII в.
След успеха при Одрин цар Калоян насочил своите удари към земите между Марица и Места и превзел Сяр. По същото това време българският войвода Чъзмен, който бил управител на Средна Македония с център крепостта Просек, нападнал изненадващо Солун и успял да го превземе, но бил изтласкан оттам от войските на Бонифаций Монфератски. Успехите на българите уплашили византийската аристокрация и тя побързала да се оттегли от съюза си с цар Калоян. Отказът на византийците от съюза с българите всъщност облагодетелствало западните рицари, които успели да се съвземат от нанесеното им поражение. Узнали за Балдуиновата смърт, те провъзгласили за император брат му Хенрих (1206-1216г.) и започнали да се подготвят за война срещу българите. В отговор на византийското отцепничество през пролетта на 1206г. български и кумански отряди нахлули в Източна Тракия, превзели и разрушили много крепости и градове, а жителите им преселили край р.Дунав.
През юли 1207г., при срещата си в Кипсела, император Хенрих и солунският крал Бонифаций Монфератски се споразумели да обединят силите си и да нападнат България. На връщане от Солун Бонифаций бил изненадан в Родопите от български отряд и бил убит. След неговата смърт цар Калоян насочил войските си за превземането на Солун. Междувременно болярската опозиция отново надигнала глава и при обсадата на Солун цар Калоян станал жертва на заговор. През октомври 1207г. той бил убит в шатрата си от куманския войвода Манастър. Тялото на убития български владетел било пренесено в Търново. Предполага се, че той е погребан във Великата лавра “Св. Четиредесет мъченици”. Основание за това дава откритото преди 20 години погребение на аристократ и пръстен с надпис “Калоянов пръстен”. Дали въпросното погребение е на цар Калоян или не, е трудно да се отговори, но засега поне е прието твърдението, че вероятно става въпрос именно за цар Калоян.
Царуването на Калоян представлява един от най-интересните и бляскави периоди в средновековното ни минало. С енергичната си и далновидна дейност, с качествата си на пълководец и дипломат, Калоян успява да продължи делото за освобождение на българите и успява да наложи централизираната монархия над сепаратизма на отделните боляри.
Само за едно десетилетие възобновеното Българско царство се наложило като първостепенна военно-политическа сила в Европейския югоизток, извоювало голямо международно признание както в Източна, така и в Западна Европа. Обвързването на държавата и църквата с папския Рим при крайно усложнената обстановка на Балканите и очевиден възход на папската институция по времето на един от най-блестящите й представители – Инокентий III показва стремежите на цар Калоян да осигури достойно място на България в историята на европейския континент.
Столетие и половина след неговата смърт патриарх Евтимий Търновски (1375-1394г.) високо оценява дейността на “най-благочестивия и най-славен цар – Калоян” за пренасянето мощите на редица славни български християнски светци в Търново (на Св. Филотея, Св. Иларион Мъгленски и Св. Йоан Поливотски). Така българската столица станала място за свято поклонение и изключително важен църковно-религиозен център на Балканите. Патриарх Евтимий оценил ролята на Калоян не само като спасител на балканските народи от западните рицари, но и като покорител на много градове и области.
В Синодика на българската църква заслугите на първите трима Асеневци за българския народ и държава са оценени по достойнство.
След убийството на цар Калоян български владетел станал неговият сестрин син Борил (1207-1218г.). За да затвърди несигурното си положение на престола, Борил се оженил за вдовицата на Калоян, която била куманка по произход. Много е спорен въпросът дали Борил е узурпатор на престола или пък поради малолетието на синовете на Асен престола му принадлежал по право. Управлението на Борил е белязано с редица териториални загуби. Българската държава навлязла във временен период на упадък и кризи.
Възстановяването на българската държава при първите Асеневци се осъществило по византийски модел от времето на династията Комнини. От Византия били взаимствани титлите, дворцовите церемонии и знаците на властта. Главната цел на първите Асеневци била освобождението на българските земи и възстановяването на Българското царство и Българската патриаршия. Поради силния византийски натиск тези възстановителни процеси се осъществили неравномерно. Още при първите Асеневци се забелязват и симптомите на бъдещата политическа криза. Твърде показателен е фактът, че Асен, Петър и Калоян били насилствено свалени от властта и убити. Неустановените правила за престолонаследие довели до ожесточена борба за власт след смъртта на Калоян. В края на XII и началото на XIII век се появили и първите кълнове на политически сепаратизъм в Българското царство. Образуваните самостоятелни и полусамостоятелни владения на Добромир Хриз, Иванко, княз Белота имали кратковременен характер и обикновено изчезвали със смъртта на своите господари. По-късно обаче се формирали нови по-жизнени и самостоятелни владения в пределите на Българското царство.
Двойствена била и ролята на куманите в българския политически живот. От една страна те подпомагали Асеневци в най-решителните битки срещу Византийската империя, Унгарското кралство и Латинската империя. От друга страна обаче куманите започнали да се месят все павече в държавното управление и това имало негативни последици в българската история.
В първите десетилетия след възобновяването си в Българското царство започва и духовната обнова. Главен център на културния и духовен живот по това време била столицата Търново. Нейното изграждане започнало при Асен, Петър и Калоян. Столицата се състояла от няколко самоктоятелни крепости – Царевец, Трапезица, Момина крепост. На хълма Царевец се намирали царските дворци и патриаршеската църква “Възнесение Христово”, както и патриаршеския дворец и домовете на аристокрацията. Изградени били и жилищни квартали за населението, което се препитавало с търговия и занаяти. По време на цар Иван-Асен I в Търново били пренесени тържествено от Средец мощите на Св. Иван Рилски. В столичния град те престояли до 1469г., когато били пренесени в Рилския манастир.
Още в края на XIII в. българските книжовници създали схващането, че Българското царство е богоизбрано, наред с Византийската и Германската империя.
