Тестът с бонбоните
Странни нещица можеш да научиш като образователен специалист на свободна практика. Тази седмица например узнах някои очарователни факти: че хамстерите виждат черно-бяло, че на френски "крастава жаба" е crapaud или че бонбоните, под една или друга форма, имат 2000-годишна история. Което отчасти ме наведе към темата на настоящата ми колонка: бонбоненото изпитание.
В книгата си "Емоционалната интелигентност" Даниъл Гоулмън разказва една история за група американски изследователи, които измислили специфично мъчение за 4-годишни деца. Ученият слага една бонбонка на масата и казва на 4-годишното хлапе, че след малко ще отскочи до магазина за още и ако то устои на изкушението да я излапа, ще го нагости с още една, като се върне. Някои деца успяват да издържат, други - не.
Развитието на децата било проследено и 14 години по-късно се оказало, че бонбоненият тест е по-надежден индикатор за академичния успех, отколкото един IQ-тест. При завършване на колежа тези, които проявили самоконтрол навремето, до един били отличници. Онези, които пък не са успели да си наложат такова свръхчовешко въздържание, свършили като наркоманизирани кукута.
Гоулмън използва тази история като доказателство за огромната важност на умението да обуздаваш импулса, върховното свидетелство за емоционалната интелигентност. Аз бих го изтълкувал другояче. Децата, които са устискали на изкушението, са били идиоти. Що за глупчо би изгубил 20 минути в самоизтезания заради едно-единствено бонбонче? Лапай проклетото нещо в мига, в който го получиш, и питай учения чичко дали на минаване през магазина не би могъл да се отклони мъничко и да ти вземе голям семеен пакет бонбони.
Има хора, които смятат, че в учебните програми трябва да включим и преподаването на "меките умения" на емоционалната интелигентност, за която всъщност бонбоненият тест е просто някакъв капризен показател. Евтиното остроумие настрана, аз съм съгласен с тях.
Това е една област, в която по изключение радикалните решения идват от частния сектор. Представянето на една такава "програма на благополучието" от преподавателя Антъни Селдън в колежа Уелингтън миналата година привлече огромно медийно внимание. Уроците, писани от кеймбриджкия дон д-р Ник Бейлис и изнесени от Иън Морис, един учител, който е истински бисер, очевидно са началото на цяло течение в британското образование. Този месец повече от 200 изтъкнати учители, журналисти и чиновници присъстваха на конференция в Уелингтън, посветена на темата.
В началото на годината и аз отидох в едно училище, за да присъствам на някой от тези уроци. Пътувах натам с едно главно на ум: че тези занимания представляват изтънчена тактика, позволяваща на училището да стовари още повече тежест върху възпитаниците си - дрънни им този образователен "антидепресант", че да може старшината да заплющи още по-яко с камшика.
В крайна сметка обаче подозрението ми, че в намеренията на Селдън има някакво коварство, се разсеяха за секунди. "Учителите, казва той, също както родителите, желаят децата да бъдат умствено и физически здрави и интелигентни в най-широкия смисъл - тъкмо затова са уроците по благополучие. Изследванията и практиката сочат, че те би трябвало да се преподават във всяко училище като знания от първостепенна важност."
Разговарях с 10-ина годишните момчета и всички те без изключение твърдяха, че уроците са им били приятни и изключително полезни. Aко тези занимания са от полза за едни добре осигурени младежи, чиито ученически години минават в идиличните поля на Уелингтън, то колко ли по-важни биха били те за по-необлагодетелстваните?
"Няма по-важна цел за едно училище от това да помага на учениците си да откриват кои са и как да живеят щастлив и нормален живот", казва Селдън. "И колкото повече лоши са условията на живот, толкова по-необходим е този вариант на преподаване", потвърждава той.
Разбира се, освен материалните лишения има и много други форми на бедността (да не пропускаме емоционалните, които понасят учениците в пансионно училище като Уелингтън), но Селдън е прав. Умението да разпознаваш щастието и да го определяш като нещо, може би единственото, към което си струва да се стремиш, не е, както един критик го бе определил, оруелизъм или сталинизъм, а фундамент на доброто образование.
Естествено, не можеш да градиш социално разбирателство върху единия мисионерски плам, но хората, които са в хармония със себе си, не изпитват нужда да търсят някакви изкупителни жертви в други общности. Тоест в случай че тези уроци по добруване намерят път към учебната програма, къде по-удачно да ги вместим, ако не на мястото на провалилия се опит с часовете за гражданско образование?
Да се учат децата да живеят в щастие със себе си и да си съчувстват, със сигурност би допринесло повече за обществената хармония от това да се учат да отдават чест на знамето. И ако тестът с бонбоните е такъв сигурен знак за бъдещите постижения, тогава по някакъв начин би трябвало да се включи в менюто.
