 | | В речта си в сградата на Ройтерс Тони Блеър показа колко е доволен от медиите в края на кариерата си като премиер на Великобритания.
| |
Свободните медии са жизненоважни за свободното общество. Погледнете само в кои страни няма свободен печат и ще разберете колко е вярно това? Но част от свободата се състои също и в това да имаш право да говориш свободно за медиите. Както всеки друг човек, аз също имам пълното право да говоря.
Вината
Не смятам да държа реч за това кой е виновен и кой не. Това, за което искам да говоря, е промяната, която настъпва в отношенията между политиката, обществения живот и медиите в резултат на променящата се комуникационна среда, в която всички работим. Няма виновници - това е факт, но според мен последиците от тази промяна не са в полза на обществения живот и имаме нужда от сериозен и задълбочен дебат, чрез който да решим как да регулираме тази тенденция, така че да подсигурим бъдещето си.
Първото, което искам да направя в моя анализ, е да призная вината си. В ранните дни на Новата лейбъристка партия полагахме твърде много усилия да се харесаме на журналистите, да ги убедим, да ги оставим доволни. В наша защита мога да кажа само, че след 18 г. в опозиция, през които бяхме подложени на жестоки нападки от страна на някои представители на медиите, не виждахме алтернатива. Точно такова отношение обаче често подклажда именно онези негативни тенденции в развитието на средствата за масова комуникация, за които ще говоря сега.
За публиката също е трудно да знае и да се ориентира във всички факти. Ще посоча само доклада "Хътън" (разследване за "задкулисни игри" около смъртта на оръжейния експерт Дейвид Кели, за който имаше съмнение, че се е самоубил, защото е бил посочен от правителството като източник на информация за иракските оръжия), продължило шест месеца, през които аз като министър-председател и други министри бяхме подложени на безпрецедентен обществен разпит и взиране. Решението бе омаловажено, защото не се хареса на критиците ни. Но това бе пример за даване на отчет, а не за отбягване.
Светът на комуникациите, както и всичко останало се променя вследствие на напредналите технологии и става все по-раздробен и по-разнопосочен.
Централните новини на радиотелевизионните компании Би Би Си и Ай Ти Ен навремето бяха гледани и слушани от 8-10 млн. души. В момента зрителите им са точно наполовина. В същото време има 24-часови канали, които отразяват събитията в момента, в който те се случват.
Пазарът
Вестниците се борят за своя дял от все по-свиващия се медиен пазар. Много от тях преминаха онлайн, хората могат да ги четат в деня, в който излизат, а не на следващия. Рекламодателите започват да се оттеглят от печатните издания и да рекламират в интернет. Съществуват около 70 млн. блога, всеки ден се създават 120 000 нови блогове. Младите все по-малко ще се осведомяват от традиционните източници. В същото време се наблюдава сливане на видовете медии и преливане на един вид в друг.
Новините се превръщат в безплатно и свободно достъпно благо, което всеки може да получи онлайн. Реалистично погледнато, тази тенденция може само да се задълбочава.
Всеки забелязва тези тенденции. По-малко очевидни са последиците от тях. Новините се предлагат 24 часа на ден, седем дни в седмицата, в реално време. На другия ден вестниците не дават актуална информация. Те трябва да откриват новини, да са с една крачка пред събитията. Или да предлагат коментари.
Днес, ако нещо се случи, журналистите искат от нас реакция в реално време. Често трудното е да събереш две и две, да сглобиш фактите, а не да ги съобщиш. Една грешка може да превърне драматичното положение в кризисно. През 60-те години се е случвало кабинетът да се оттегли на двудневно съвещание, преди да излезе с изявление по даден важен въпрос. Такова нещо не може да се случи днес - още по обяд на първия ден кабинетът ще трябва да си е събрал багажа. Днес всичко е въпрос на минути. Не можеш да си позволиш да реагираш дори със секунда закъснение.
Ще кажа нещо, което обикновено няма да чуете от нито един политик или обществена фигура, но повечето от тях знаят, че това е самата истина: голяма част от работата ни - освен истински важните решения, които ни се налага да вземаме - се състои в това да се опитваме да останем в крак с темпото на медиите и с тяхната хиперактивност. На моменти не можеш да ги настигнеш. Попитайте който и да е военен, бизнесмен, граждански служител, спортист, всеки, който е начело на някаква организация, дори в областта на благотворителността - те ще ви кажат същото.
Впускаме се в пространни дебати защо хората са така цинично настроени спрямо политиците и обществения живот. В тези дебати от политиците се очаква да признаят, че вината е тяхна и да се самобичуват публично.
Колкото и невероятно да ви звучи, повечето политици наистина се захващат с политика, защото искат да служат на обществото и в по-голямата си част съвестно се опитват да постъпват правилно.
Политиката
Според мен истинската причина за цинизма е точно в начина, по който си взаимодействат днес представителите на политическия свят и медиите.
Ние, политиците, се опитваме да замажем предполагаемата си вина. Затова аз въведох брифингите, публикуване на протоколите от заседанията, месечните пресконференции, Закона за достъп до информацията и т.н. Не че имаше полза от кое да е от тези неща. Причината беше в това, че те не бяха насочени към разрешаването на основния проблем: начина, по който се отразяват политическите събития.
Истината е, че в резултат на променящия се контекст, в който се налага да работят медиите на ХХI век, средствата за масова информация са изправени пред една конкуренция, която не може да бъде сравнена с нищо досега. Те не са двигателят на тази промяна, те са нейна жертва.
За да оцелеят при тези обстоятелства, медиите отдават все повече значение на "въздействието". То придава облик, прави ги различни, кара хората да ги забележат. Естествено, точността също е важна, но въздействието е на първо място.
Това води до сериозни последици. Първо, дава се приоритет на скандалните истории. Новините рядко се смятат за важни, ако не нагнетяват ситуацията повече, отколкото я осветляват. "Уотъргейт" бе ярък пример на журналистика, но може да се напише докторска дисертация за последиците за журналистиката от разкриването на нечия конспирация.
Второ, критикуват се мотивите, а не преценките на политиците. Не е важно, че някой е сгрешил, важното е дали го е направил от нечисти подбуди.
Трето, страхът да не пропуснат новина означава, че всички медии се впускат вкупом, когато надушат някаква новина. В това отношение те са като див звяр, който разкъсва на парченца хората и техните репутации. Никое средство за комуникация не би посмяло да се отлъчи от глутницата.
Четвърто, коментарите на новините излизат едва ли не на предно място пред съобщаването им. И например, когато някой политик каже нещо, коментарите за казаното от него заемат толкова място, колкото и самото изказване. Получава се така, че не е важно какво казват политиците, важно е какво медиите им слагат в устата.
Тук идва и петият момент - размиването на границите между коментар и новина. Коментарът е заслужаваща уважение част от журналистиката. (Тук дава като лош пример в."Индипендънт"). Но се предполага, че той се поднася отделно. Фактите и мненията трябва да бъдат ясно разграничени. Голяма част от средствата за информация днес редовно ги смесва.
Баланс
Последствията са, че в новините няма баланс. Всичко е или черно, или бяло - хората, проблемите, събитията. Животът обикновено е сив, но този цвят отсъства от палитрата на средствата за масова информация.
Неправителствените организации и научните общности знаят, че няма надежда изобщо да влязат в новините освен ако не предложат нещо сензационно.
Мисля, че отношенията между политици и медии са сериозно накърнени и имат нужда да бъдат нормализирани.
Написах тази реч след много колебания. Знам, че някои ще обявят, че говоря глупости. Но също така знам, че бях длъжен да кажа тези неща.
* Речта е произнесена при откриването на новата централа на Агенция "Ройтерс" в Лондон. Публикуваме я със съкращения.
Саймън Келнер, гл. редактор на "Индипендънт"
Нашата редакционна политика и ценности бяха разкритикувани от премиера Блеър. В своето изказване, което засегна различните аспекти на политиката и медиите, той посочи нашия вестник като пример за ерозията на взаимоотношенията между гражданите и държавата. И ние в интерес на нашите журналисти и особено на нашите читатели решихме, че неговите твърдения не могат да останат без опровержение.
Не можем да не сме поласкани от обстоятелството, че от всичките британски медии Блеър посочи по име само нашето издание. Напротив, ние дори се чувстваме реабилитирани заради нашето принципно несъгласие с неговата политика в Ирак (или в Близкия изток, както свойствено се изрази той. Обърнете внимание, че той не използва думата Ирак), което очевидно го е ядосало.
Ние не се ровим в чуждите боклукчийски кофи. Ние уважаваме правото на публичните хора на частен живот. Но след 10 години от управлението на Тони Блеър, 10 години пиар и контрапиар, съмнителни досиета, предупреждения, погребване на лоши новини, манипулации и дезинформации - ние смятаме, че необходимостта от интерпретиране и коментиране на официалните версии на ставащото е важно както никога. И ние сме убедени, че нашите читатели са в състояние да различат новини от мнения.
Очевидно е, че Блеър се нервира не от това, че ние решително отстояваме някои мнения, а фактът, че той не е съгласен с нашата позиция. Ако бяхме подкрепили нахлуването в Ирак (както например одобрихме намесата в Косово и Сиера Леоне), дали щеше да критикува нашия стил на журналистика? Разбира се, че не. Ние нямаме намерение да се извиняваме за нашето несъгласие с политиката в Ирак, което е най-голямата външнополитическа глупост в наше време, но и занапред ще търсим сметка на Блеър и неговото правителство.
Независимо от това ние приветстваме приноса на Блеър в тази важна дискусия. Той е прав, че отношенията между пресата и политическата върхушка трябва да се поправят. Неговото изказване за особената роля на вестниците в тази бързо променяща се медийна среда поражда спорове, които сега текат в нашата редакция и вероятно във всички други британски издания. Времената, когато вестниците бяха просто дъска за обяви, които съобщават за събитията от предишния ден, безвъзвратно отидоха в миналото, като черно-бялата телевизия.
Разбира се, че новините все още са гръбнакът на съдържанието, което предлагаме на своите читатели, но ние смятаме, че днес нашата аудитория изисква нещо повече. Трудно е да си представим какъв вестник има предвид Блеър в своите платонически небесни сфери, но мисля, че ние със сигурност можем да твърдим, че нашето издание не е такова.
*Главен редактор на в."Индипендънт"
