Век последен?

Европа се отказа от мисията си да бъде творец на световната история, настъпващите маси от Азия ще възстановят връзката с нашия континент, прекъсната от гръко-персийските войни

Андрей Романов*

Наскоро медиите по света разпространиха информация, според която България е втората страна с най-отчайващи демографски перспективи. Казано на по-прост език - страна, чийто народ бързо се топи, изчезва. Първата е Свазиленд - африканска държава, измъчвана от жестока епидемия на СПИН.
Според прогнозата на неправителствената организация Population Reference Bureau, чието седалище е във Вашингтон, населението на България ще спадне с 34% между 2005 и 2050 година - тоест от сегашните 7,7 милиона до 5 милиона души. Тези цифри звучат толкова жестоко, че те удрят като чук по главата. Ако се топим с такава скорост, ще надживеем ли този век?
Всъщност е трудно да го повярваш. Нали вървиш всеки ден по улиците и виждаш не трупове, а усмихнати, живи човешки лица. Чуваш гласовете на хората, твои братя, усещаш пъстрото им присъствие - понякога приятно, понякога дразнещо - и не можеш да допуснеш, че те са осъдени на измиране, че някаква тайнствена аура на обреченост вече се е спуснала върху тях.
Откъде идват тези жестоки прогнози? Вестник International Herald Tribune, който разпространи тази информация, цитира също и представители на нашия НСИ, според които българската жена ражда средно 1,3 деца (как чудновато звучат тези цифри: вие можете ли да си представите 0,3 дете? Аз не мога). Това, разбира се, е съвсем недостатъчно дори за простото възпроизвеждане. Всеки може да се досети, че един мъж и една жена би трябвало да оставят като свои заместници на този свят поне двама души (а като отчитаме детската смъртност и нещастните случаи - и повече), за да може езикът, на който говорят този мъж и тази жена, да се запази и в бъдещите поколения.
Мисля си дори, че раждането на деца не е съвсем лична работа, тя е и служене на живота като такъв. Тези неродени човешки същества, неосъществени животи - душите, които са чакали на прага, но не са били пуснати през него - няма ли да измъчват нашата съвест, няма ли да ни се явяват насън?
Другият проблем на България е масовата емиграция. Неродените - неродени, но и много от родените гледат да напуснат дома и да се разпилеят по света. Пак по данни на НСИ около 800 хиляди българи (повечето от тях - младежи) са емигрирали след 1989 г. - около десет процента от населението. Осъждаме ли ги? Не, разбира се. Всеки от тях е следвал своите стремежи и цели в живота. Но това, което е приемливо за отделния човек, е мъчително за народа като колективно същество: силите му изтичат от него. Напускат младите, динамичните, изпълнените с планове и кроежи за бъдещето - носителите на виталността на този народ.
И той се обезкървява, посивява. Обществата, в които детско-младежката струя е слаба, които не се изпълват всеки ден с изобилие от свежи, утринни човешки същества, губят своята жизненост, придобиват старчески дух. Българското лице през ХХI век може да се окаже сиво, отпуснато, унило. Дори и да запази своята численост, това няма да е динамичен, изпълнен със сили народ, който жадува за бъдеще и се бори за него. В една човешка среда, която мечтае само да доживее до старини и да запази покоя си, не се раждат ярки, смели характери, способни да строшат стената на завареното и да проправят нови пътища за живота. Там няма воля за висока съдба, за необичайни решения. Господства примирението, безсъдбовността. Това, което пропива всички неща, е погнусата на Сартр - непоносимостта към живия свят и скуката, които те задушават до смърт, дори ако си в цветущо здраве.
Не сме сами в този процес - ако това е някакво утешение. Всъщност споделяме съдбата на почти всички европейски народи. Европа, която се е отдала на „постмодерното" и „пост-историчното", се отказва сама от мисията си да бъде субект, творец на световната история. Във всеобщото желание за покой и комфорт умира творческото начало. Жаждата за удоволствия става единственият водещ мотив. В процеса на всекидневния живот това се отразява като скачане от едно развлечение на друго, от един образ на друг. Светоусещане на пеперуда. Мозаично съзнание - сред безбройно сменящите се реклами и телевизионни отражения. Но всъщност нищо не ни задоволява, защото сме преситени от всичко.
Трябва ли да приемаме тази отпускаща нагласа? Народите, които са я приели, трябва да бъдат готови да отстъпят мястото си в историята и дори самата си територия на други, по-жизнени човешки образувания. В нашия случай това са масите от Изтока и Юга, преливащи, изнемогващи от собствената си многобройност. Те заливат днес европейските улици, покриват с джамии Рим и Париж, те може би ще превърнат Бон и Хайделберг в африкански или ориенталски градове. Добрата стара Азия отново си възвръща израстъка - Европа, отнета й някога след гръко-персийските войни, походите на Александър и легионите на Рим.
Тези пришълци ще раждат децата на Европа, а не старите й жители. Защо? Отново се връщаме към същия проблем. Едните не раждат деца, защото не виждат смисъл в това. Другите следват на драго сърце библейската заповед „плодете се... и напълнете земята". Първите са бездетни, не защото са бедни. Напротив, много от тях са богати и благополучни. Те просто не вярват в бъдещето, не усещат тайнственото Божие обещание, в кръвта им не говори напиращият зов на живота. За тях светът е скучен. Всичко вече е видяно, всичко е познато... Те са изсмукали и изплюли плода на живота - и толкоз. Време е да ги изместят другите, по-млади форми на човечеството.
Главните конфликти на настъпилия век няма да се решават с танкове и самолети, тези играчки на отминалите епохи. Бъдещето на пренаселения свят ще се решава в мирните, външно незабележими, но неотклонни демографски войни, в сблъсъците на стиловете на живот. Кой кого ще измести, ще надживее на тази земя, кому ще принадлежи бъдещето? Борбата вече е започнала и ако ние - европейците и християните - се усещаме, и което е още по-важно, действаме като изхабени, преситени от живота същества; ако не ценим семейството и нравствените основи на съществуването; ако търсим само удоволствия и не се интересуваме от жертвата, дълга и бъдещето - тогава, страхувам се, ние нямаме никакъв шанс в тази борба. Обречени сме. Наскоро един известен философ каза, че Европа създава култура на смъртта и че порокът убива самия себе си. Да, порокът е безплоден, а добродетелта е плодовита, това е разликата между тях. Добродетелта може да изглежда скучна - като някоя едра, самодоволна матрона с рояк дечица около полата си - но тя има бъдеще, а красивият, разголен порок - няма.
Обречени ли сме наистина? Не! Никой не ни е осъждал на смърт, сами сме избрали този път. И сами можем да се откажем от него.

------
*35-годишният Андрей Романов е докторант по философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски"



Модно ревю, организирано за мюсюлманки, в Берлин.

Снимки: Ройтерс



Няма коментари:

Word of the Day

Article of the Day

This Day in History

Today's Birthday

In the News

Quote of the Day

Spelling Bee
difficulty level:
score: -
please wait...
 
spell the word:

Match Up
Match each word in the left column with its synonym on the right. When finished, click Answer to see the results. Good luck!

 

Hangman