ДОСИЕ: ПОСТИЖИМА УТОПИЯ
Гарантиран базов доход е възможен за всеки
четвъртък 30ти май 2013, от
В период на криза изглежда сякаш неуместно да си представяме живота различно устроен, с други, нови социални взаимоотношения. Но едва ли някога е било по-наложително да го сторим. В Европа, в Латинска Америка, в Азия все повече си проправя път идеята за всеобщо право на гарантиран доход.
РАБОТИМ и срещу труда си получаваме парично възнаграждение. Това мислене е залегнало толкова дълбоко в съзнанието ни, че перспективата за въвеждане на гарантиран доход, т.е. на всеки, извън трудовото му възнаграждение, да се полага месечна сума, с която да може да живее, звучи просто като пълна безсмислица. Все още се водим от убеждението, че средствата за нашето лично препитание трябва да се изтръгват с мъка от една безплодна и неблагодарна природа. А действителността е съвсем друга.
Стипендии за образование, платени отпуски по майчинство/бащинство, пенсии, семейни надбавки, помощи за безработни, режим за обезщетение на артисти с непостоянна заетост (като във Франция) и всякакви други минимални социални помощи доказват, че взаимовръзката между доход и труд не е еднозначна и неразривна. Колкото и недостатъчни или критикувани да са всички тези инструменти за парично подпомагане, те сочат, че ако гарантираният доход е утопия, то тази утопия е „вече тук“. В Германия само 41% от дохода на населението произтича пряко от работната заплата, твърдят Даниел Хани и Ено Шмидт в своя филм Базов доход(2008) [1]. А през 2005 г. 30% от дохода на френските граждани са представлявали допълнителни постъпления от преразпределението на различни парични фондове: „Независимо от идеологиите, въпреки ликвидирането на държавата на благоденствието, хулена от неолибералите, относителният дял на задължителните удръжки неспирно расте по времето на Митеран, Ширак и Саркози“ [2]. Ако изместим стрелката още малко в същата посока, лесно бихме постигнали всеки гражданин да бъде обезпечен и никой да не изпада в недоимък (вж. статията „Финансиране на универсалната парична помощ“).
Първото следствие от въвеждането на гарантиран базов доход е премахването на безработицата като проблем както за обществото, така и като причинител на големи тревоги у отделните индивиди. Така, като начало, ще се спестят средствата за постигане на официалната цел за пълна трудова заетост. Вече нищо не би оправдало огромните „подаръци“ за предприятия и фирми, за да се поощрява назначаването на персонал. Нека напомним, че политиките на намаление или освобождаване от социални вноски, провеждани със спомената цел, се покачват от 1,9 милиарда евро през 1992 г. на 30,7 милиарда през 2008 г. [3]. И да не забравяме как през 1989 г. южнокорейската фирма „Даеву“ получи 35 милиона евро, за да построи три завода в Лотарингия, които закри през 2002 г. и остави хиляда души без работа. Освен това, тъй като гарантираният доход е универсален и безусловен – получават го и бедни, и богати, като последните го връщат чрез данъците, той би довел до икономии от цялата административна работа по следене и контрол над ползващите социални помощи, което само по себе си представлява унизителен, вмешателски и наставнически метод [4].
Да уточним за какво точно става дума. Говорим за мярка, предложена през 60-те години на XX век от толкова различни икономисти, като Джеймс Тобин (инициатор на проекта за такса върху финансовите транзакции) и либерала Милтън Фридман, което е слисващо като факт. Но спомената разлика съществува и днес. Във Франция гарантираният доход, предлаган от Кристин Бутен (Християндемократическата партия), се различава от защитавания от Ив Коше (еколог) или от движение „Утопия“, в политическия спектър на Зелените и на Лявата партия.
Твърде ниският базов доход, наложен от либералите, който не позволява да се живее без платена работа, действа като вид дотация за предприятията и се вписва в стремежа им да унищожат социалната закрила. Това е идеята за отрицателния данък на Фридман (вж. статията „Мишел Фуко, държавата и добрите бедни”). При левите версии, обратно, този доход трябва да бъде достатъчен, за да се живее с него независимо от трънливите въпроси, които естествено възникват при самото определение на понятието „достатъчен“. Освен това, той е немислим без обща защита на обществените услуги, на социалното осигуряване (здравно, пенсионно, за безработица), както и на някои социални помощи. Няма спор и по някои други признаци. Трябва да се изплаща месечно не на всяко домакинство, а на всяко физическо лице, от раждането му до края на живота му (като непълнолетните получават по-малки суми от възрастните), не подлежи на никакви условия и е безвъзмезден, освен това е съвместим с трудовите възнаграждения.
Така всеки човек ще може да избере как да живее – да продължи да работи или да разполага изцяло с времето си, като се задоволи с по-скромно потребление, а би могъл да редува двата варианта. Така периодите на незаетост не биха будили подозрение, тъй като заплатеният труд няма да е единственият вид призната дейност. Онези, които изберат да живеят единствено с гарантирания доход, ще могат изцяло да се отдадат самостоятелно или колективно на задачи, които ги влекат или те смятат за истински обществено полезни.
Проектът залага в голяма степен на многобройните възможности за свободен асоциативен живот, които ще се разкрият след въвеждането му. През 2004 г. двама изследователи от Льовенския католически университет изучават възможния ефект от въвеждане на базов доход, като разглеждат случаите на победители в играта „Win for life“ („Печалба за цял живот“), белгийски еквивалент на френския конкурс „Tac o Tac TV, gagnant à vie“, чиято награда е месечен доход. Но публицистът Батист Милондо изтъква една много съществена разлика между двете ситуации, които карат авторите да преразгледат изводите си: „Докато бенефициентът на гарантиран доход е заобиколен от себеподобни, победителят от лотарията е напълно изолиран. А стойността на свободното време е право пропорционална на броя хора, с които то може да бъде споделено.“ [5] Така че гарантираният доход значително би променил за много хора отношението към труда, към времето, към потреблението и към околните и в този смисъл би имал заразителен ефект дори върху избралите платената работа. Затова можем да твърдим, че той ще наложи създаване на нови начини за социализация на личността, без които има риск част от населението да се изолира, например жените, които биха останали ограничени в рамките на дома.
Появява се отново в Европа, първо в Холандия през 80-те години [6]. В Белгия през 1984 г. група учени и синдикалисти около философа и икономист Филип Ван Парис основават колектива „Шарл Фурие“. През 1986 г. на колоквиум в Льовенския католически университет се ражда Европейската мрежа за базов доход (Basic Income European Network, BIEN), която през 2004 г. ще прерасне в Световна мрежа за базов доход (Basic Income Earth Network). Един от основателите ѝ, Гай Стендинг, икономист в Международната организация по труда (МОТ), взима участие в експериментирането на проекта за гарантиран доход в Индия в началото на 2011 г. (вж. статията „В Индия един експеримент съживява селата”).
Във Франция искането за гарантиран доход узря по време на протестите на учащата се младеж срещу проекта за първоначалния трудово-професионален договор (CIP) на правителството на Едуар Баладюр през 1994 г. В Париж се създаде Агитационният колектив за оптимален гарантиран доход (CARGO), който бързо се присъедини към движението за Обединено действие срещу безработицата (AC!). Стана отново актуално през зимата на 1997-1998 г., когато се организираха масови демонстрации на безработни. В същия период философът Андре Горц се присъедини към идеята [7], която намери отзвук и в средите на основаващото се тогава алтерглобалистко движение [8]. Ален Кайе, основоположник на Движението за антиутилитаризъм в социалните науки (MAUSS), също стана негов привърженик.
Накрая, в отговор на посегателствата от 2003 г. насам над системата им на обезщетения, част от работещите с непостоянна заетост в бранша на сценичните изкуства започнаха да се организират на борба техният режим на помощи не само да се съхрани, но и да се прилага за цялото население. Целта е да се обезпечат периодите без работа, които се редуват с периоди на заетост, тъй като те са взаимнообусловени и необходими. Съпричастието му с тази кауза накара кмета на IV район в Париж, социалиста Кристоф Жирар, в навечерието на конгреса на Социалистическата партия през октомври 2012 г. да се застъпи за постепенно въвеждане на универсален доход [9].
Схващането, че обществото дължи на своите членове средства за съществуване, не отсъстваше от парламентарните обсъждания и по-рано, при правителството на Мишел Рокар (1988), макар и да не остана особена следа от него след окончателното гласуване на решението за въвеждане на минимален социален доход (revenu minimum d’insertion – RMI). От страна на левицата, като се започне от Жан-Мишел Белорже, докладчик на текста, се чуха гласове, които оспорваха обвързването на минималния социален доход с „положените усилия“. Тези гласове питаха също доколко има основание да се говори за „право“ на доход, ако получаването му зависи от това да се минава на комисия, както и да се изпълнява някакво изискване в замяна [10]. Подобен е и тонът на прямия лозунг на безработните демонстранти: „Дайте пари да живеем!“ Той ясно говори за правото на всеки да живее достойно в едно общество, което не е застрашено от оскъдица.
В радикалната левица обаче няма единодушие по въпроса за гарантирания доход. При толкова разнороден набор защитници, проектът едва ли се намира в добри ръце. Освен това много аспекти на нейния проект се различават от обичайните инициативи на антикапиталистическата левица. Заради закостенялото мислене на хората идеята трудно би се наложила, но дори и да успее, осъществяването ѝ няма да реши всички съществуващи проблеми. Пък и не това е целта на защитниците ѝ.
Базовият доход цели най-напред да подсигури екзистенц-минимум на всички, както в северните страни, така и в южните, където също има привърженици. Смята се, че по принцип в развиващите се страни той ще стимулира стопанската дейност, докато в развития свят ще послужи за известно ограничаване на икономическата активност и по тази причина интересува еколозите. В западните държави гарантираният доход ще създаде възможност да се избегнат безработицата, трудовата нестабилност, лошите жилищни условия, работният недоимък, а за някои трудещи се – физическият и психическият тормоз на работните им места. Но той не би могъл да повали капитализма като строй, не би изкоренил неравенството, дори и да прерасне в максимален доход [11], както някои предлагат. Именно в това го упрекват мнозина. Анархокомунистът Клод Гийон, оценяващ базовия доход като твърде боязлива програма, осмива в една своя книга това, което той нарича „гарантизъм“. Все пак твърди, че не желае„да използва злото, за да послужи като двигател на бунта“, и признава, че политиката се обсъжда по-добре с пълен стомах [12]...
Разграничаването от този начин на мислене вдъхновява швейцарския активист Оливер Сеегер, съавтор на френската версия на филма Базов доходи бивш член на „Лонго Май“, кооперативна земеделска общност, създадена след събитията от 1968 г. в района Алп дьо От Прованс [14]. След зряло преосмисляне той отрича правилността на „негласното предубеждение, че[неговите другари и той] са революционен авангард, тесен елит, който се готви за деня с главно „Д“. Според него гарантираният доход ще позволи тъкмо обратното, „да оставим най-после хората на свобода, да не мислим вместо тях, да не им предъвкваме определена идеология, която да са осъдени да следват“. Допълва, че такава една промяна на обществото никак няма да е лесна: „Силно се надявам хората да получат главоболие, да ги заболи сърце, корем, да им се разстрои целият метаболизъм, стига да се замислят над това, което наистина желаят! Нима може да стане по друг начин, след като години наред само сме знаели да ходим безропотно на работа? Но много ми се иска да имам шанса да видя какво ще се получи.“ [15]
Друга сериозна критика по адрес на гарантирания доход се дължи на факта, че той изцяло поставя под въпрос постановката за наемния труд, откъдето води началото си организираното работническо движение. Точно в условията на наемния труд то изгражда всички свои оръдия на борба срещу експлоатацията и постига всички свои завоевания, от платените отпуски до социалната защита. Понякога дори се забравя, че „изчезването на наемния труд“ е една от целите, записани от Общата конфедерация на труда (CGT) в Амиенската харта през 1906 година… От друга страна, за профсъюзните дейци и за сродните с тях политически течения трудът е незаменим източник на достойнство и себеосъществяване. Икономистът Жан-Мари Арибе, член на Асоциацията за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите (Attac), смята, че „както и да гледаме на него, трудът си остава основен вектор на социалната интеграция, тъй като прави от човека пълноценна личност, производител и гражданин“ [16].
Парадоксално тъкмо защитата на труда мотивира някои застъпници на гарантирания доход. Те смятат, че той е средство за подобрение на условията на труд и начин да се разреши едно коренно противоречие: „правото на труд“ е записано в Декларацията за правата на човека и гражданина, но както се питат Хани и Шмидт в своя филм „може ли да съществува право, което те задължава да вършиш нещо?“ Базовият доход ще позволи на някои наемни работници да престанат да бъдат такива, а на някои безработни да започнат отново работа. Спокойствието, че не разиграваш на карта оцеляването си, дава по-голяма способност за договаряне с работодателя, особено когато става дума за тежък труд. Ван Парис и Яник Вандерборгт ни канят също да си представим преимуществото на гарантирания доход „в случай на продължителна стачка“ [17]...
От различна гледна точка други последователи на идеята, най-често представители на едно смаляващо се течение (по-конкретно Милондо и „Утопия“), основателно критикуват наемния труд. Те изтъкват, че най-често повечето видове труд не само не повишават самочувствието или усещането за принос към общото благо, а по-скоро пораждат у хората точно обратно чувство. Но дори платената работа да има положителен ефект в споменатия смисъл, то увеличението на производителността на труда вследствие на техническия прогрес така или иначе няма да позволи всеки да се сдобие с работа. Бернар Фрио, застъпник на безусловната доживотна заплата без предварителни условия, финансирана чрез разширяване на системата за данъчно облагане, е съгласен с горния анализ: „По-добре да не вършиш нищо, отколкото да работиш като инспекторка, разгадаваща смисъла на държавната служба, или да си работник, който произвежда стерилни посеви за „Монсанто“. Той окачествява пълната трудова заетост от „тридесетте славни години“ като неосъществима в наши дни „легенда“ и добавя: „Нека не забравяме, че така наречената пълна заетост от 60-те години се отнася само за работещите мъже.“ [18]
Следователно създаването на богатство ще се разиграва основно извън сферата на заплатения труд. До фигурите на нехайния щурец и усърдната работна мравка Мулие-Бутан поставя трето действащо лице – пчелата. Нейната опрашваща дейност не създава пряка стойност, но нито едно производство не може да съществува без нейния труд. По същия начин всеки човек участва непряко в икономиката с най-обикновените си ежедневни занимания.
Аргументът е чудесен, за да се запокитят като безсъдържателни призрачните образи на мързеливи и безполезни „храненици“, живеещи на гърба на другите, размахвани непрестанно от демагозите. Но той не бива да се използва сам по себе си като основание за гарантирания доход, в това има клопка, за която Горц предупреждава: „Така не напускаме границите на стойността труд и на продуктивизма.“ А „основният доход има смисъл само ако не изисква и не заплаща нищо“. Напротив, той трябва да даде възможност за създаване на „богатства с непарично изражение“ [19].
Изобщо няма нужда да се позоваваме на съвкупния интелект, за да изградим теория за въвеждане на гарантиран доход. През 1796 г. в своята Аграрна справедливост един от основоположниците на идеята, англоамериканският революционер Томас Пейн, разглежда гарантирания доход като справедливо обезщетение за присвоената от неколцина земя, тъй като тя принципно принадлежи на всички...
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Христина Костова
Досие: Постижима утопия
Финансиране на универсалната парична помощ, от Батист Милондо
Гарантиран базов доход е възможен за всеки, от Мона Шоле
В Индия един експеримент съживява селата, от Бенжамен Фернандес
Мишел Фуко, държавата и добрите бедни, от Пиер Рамбер
На заден ход, от Андре Горц
Стипендии за образование, платени отпуски по майчинство/бащинство, пенсии, семейни надбавки, помощи за безработни, режим за обезщетение на артисти с непостоянна заетост (като във Франция) и всякакви други минимални социални помощи доказват, че взаимовръзката между доход и труд не е еднозначна и неразривна. Колкото и недостатъчни или критикувани да са всички тези инструменти за парично подпомагане, те сочат, че ако гарантираният доход е утопия, то тази утопия е „вече тук“. В Германия само 41% от дохода на населението произтича пряко от работната заплата, твърдят Даниел Хани и Ено Шмидт в своя филм Базов доход(2008) [1]. А през 2005 г. 30% от дохода на френските граждани са представлявали допълнителни постъпления от преразпределението на различни парични фондове: „Независимо от идеологиите, въпреки ликвидирането на държавата на благоденствието, хулена от неолибералите, относителният дял на задължителните удръжки неспирно расте по времето на Митеран, Ширак и Саркози“ [2]. Ако изместим стрелката още малко в същата посока, лесно бихме постигнали всеки гражданин да бъде обезпечен и никой да не изпада в недоимък (вж. статията „Финансиране на универсалната парична помощ“).
Първото следствие от въвеждането на гарантиран базов доход е премахването на безработицата като проблем както за обществото, така и като причинител на големи тревоги у отделните индивиди. Така, като начало, ще се спестят средствата за постигане на официалната цел за пълна трудова заетост. Вече нищо не би оправдало огромните „подаръци“ за предприятия и фирми, за да се поощрява назначаването на персонал. Нека напомним, че политиките на намаление или освобождаване от социални вноски, провеждани със спомената цел, се покачват от 1,9 милиарда евро през 1992 г. на 30,7 милиарда през 2008 г. [3]. И да не забравяме как през 1989 г. южнокорейската фирма „Даеву“ получи 35 милиона евро, за да построи три завода в Лотарингия, които закри през 2002 г. и остави хиляда души без работа. Освен това, тъй като гарантираният доход е универсален и безусловен – получават го и бедни, и богати, като последните го връщат чрез данъците, той би довел до икономии от цялата административна работа по следене и контрол над ползващите социални помощи, което само по себе си представлява унизителен, вмешателски и наставнически метод [4].
Да уточним за какво точно става дума. Говорим за мярка, предложена през 60-те години на XX век от толкова различни икономисти, като Джеймс Тобин (инициатор на проекта за такса върху финансовите транзакции) и либерала Милтън Фридман, което е слисващо като факт. Но спомената разлика съществува и днес. Във Франция гарантираният доход, предлаган от Кристин Бутен (Християндемократическата партия), се различава от защитавания от Ив Коше (еколог) или от движение „Утопия“, в политическия спектър на Зелените и на Лявата партия.
Твърде ниският базов доход, наложен от либералите, който не позволява да се живее без платена работа, действа като вид дотация за предприятията и се вписва в стремежа им да унищожат социалната закрила. Това е идеята за отрицателния данък на Фридман (вж. статията „Мишел Фуко, държавата и добрите бедни”). При левите версии, обратно, този доход трябва да бъде достатъчен, за да се живее с него независимо от трънливите въпроси, които естествено възникват при самото определение на понятието „достатъчен“. Освен това, той е немислим без обща защита на обществените услуги, на социалното осигуряване (здравно, пенсионно, за безработица), както и на някои социални помощи. Няма спор и по някои други признаци. Трябва да се изплаща месечно не на всяко домакинство, а на всяко физическо лице, от раждането му до края на живота му (като непълнолетните получават по-малки суми от възрастните), не подлежи на никакви условия и е безвъзмезден, освен това е съвместим с трудовите възнаграждения.
Така всеки човек ще може да избере как да живее – да продължи да работи или да разполага изцяло с времето си, като се задоволи с по-скромно потребление, а би могъл да редува двата варианта. Така периодите на незаетост не биха будили подозрение, тъй като заплатеният труд няма да е единственият вид призната дейност. Онези, които изберат да живеят единствено с гарантирания доход, ще могат изцяло да се отдадат самостоятелно или колективно на задачи, които ги влекат или те смятат за истински обществено полезни.
Проектът залага в голяма степен на многобройните възможности за свободен асоциативен живот, които ще се разкрият след въвеждането му. През 2004 г. двама изследователи от Льовенския католически университет изучават възможния ефект от въвеждане на базов доход, като разглеждат случаите на победители в играта „Win for life“ („Печалба за цял живот“), белгийски еквивалент на френския конкурс „Tac o Tac TV, gagnant à vie“, чиято награда е месечен доход. Но публицистът Батист Милондо изтъква една много съществена разлика между двете ситуации, които карат авторите да преразгледат изводите си: „Докато бенефициентът на гарантиран доход е заобиколен от себеподобни, победителят от лотарията е напълно изолиран. А стойността на свободното време е право пропорционална на броя хора, с които то може да бъде споделено.“ [5] Така че гарантираният доход значително би променил за много хора отношението към труда, към времето, към потреблението и към околните и в този смисъл би имал заразителен ефект дори върху избралите платената работа. Затова можем да твърдим, че той ще наложи създаване на нови начини за социализация на личността, без които има риск част от населението да се изолира, например жените, които биха останали ограничени в рамките на дома.
От кампанията на демократите в САЩ през 1972 г. до Белгия през 80-те години
Прогресивната идея за базов доход се заражда в САЩ след войната. През 1968 г. Тобин, заедно с Пол Самюелсън, Джон Кенет Гълбрайт и още хиляда и двеста други икономисти, повежда инициатива в този дух, а като съветник на Джордж Макгавърн успява да включи своя проект за демогрант(гарантиран доход по демографски признак) в програмата му по време на кампанията за президентските избори от 1972 г. Но след тежкото поражение на кандидата на демократите и победата на Ричард Никсън проектът е погребан.Появява се отново в Европа, първо в Холандия през 80-те години [6]. В Белгия през 1984 г. група учени и синдикалисти около философа и икономист Филип Ван Парис основават колектива „Шарл Фурие“. През 1986 г. на колоквиум в Льовенския католически университет се ражда Европейската мрежа за базов доход (Basic Income European Network, BIEN), която през 2004 г. ще прерасне в Световна мрежа за базов доход (Basic Income Earth Network). Един от основателите ѝ, Гай Стендинг, икономист в Международната организация по труда (МОТ), взима участие в експериментирането на проекта за гарантиран доход в Индия в началото на 2011 г. (вж. статията „В Индия един експеримент съживява селата”).
Във Франция идеята изниква сред движения на студенти и безработни
В Германия идеята набира особена сила и се разисква все повече през последните години благодарение на кампанията на северогерманката Сюзан Вист. В продължение на дванадесет години тя е живяла в каравана от жажда за свобода, но и от нуждата да не плаща наем. Работила е в детска консултация и едва е свързвала двата края. Когато вследствие на данъчна реформа семейните ѝ надбавки били причислени към облагаемия доход, тя била дълбоко възмутена. След като се запознава с Хани и Шмидт, основателите в немска Швейцария на „Инициативата за базов доход“, тя изцяло възприема техните виждания по въпроса. Г-жа Вист организира публична петиция, която има голям успех и влиза за обсъждане в Бундестага през 2010 г., а пътьом спомага за широкото разпространение на филма на Хани и Шмидт.Във Франция искането за гарантиран доход узря по време на протестите на учащата се младеж срещу проекта за първоначалния трудово-професионален договор (CIP) на правителството на Едуар Баладюр през 1994 г. В Париж се създаде Агитационният колектив за оптимален гарантиран доход (CARGO), който бързо се присъедини към движението за Обединено действие срещу безработицата (AC!). Стана отново актуално през зимата на 1997-1998 г., когато се организираха масови демонстрации на безработни. В същия период философът Андре Горц се присъедини към идеята [7], която намери отзвук и в средите на основаващото се тогава алтерглобалистко движение [8]. Ален Кайе, основоположник на Движението за антиутилитаризъм в социалните науки (MAUSS), също стана негов привърженик.
Накрая, в отговор на посегателствата от 2003 г. насам над системата им на обезщетения, част от работещите с непостоянна заетост в бранша на сценичните изкуства започнаха да се организират на борба техният режим на помощи не само да се съхрани, но и да се прилага за цялото население. Целта е да се обезпечат периодите без работа, които се редуват с периоди на заетост, тъй като те са взаимнообусловени и необходими. Съпричастието му с тази кауза накара кмета на IV район в Париж, социалиста Кристоф Жирар, в навечерието на конгреса на Социалистическата партия през октомври 2012 г. да се застъпи за постепенно въвеждане на универсален доход [9].
Схващането, че обществото дължи на своите членове средства за съществуване, не отсъстваше от парламентарните обсъждания и по-рано, при правителството на Мишел Рокар (1988), макар и да не остана особена следа от него след окончателното гласуване на решението за въвеждане на минимален социален доход (revenu minimum d’insertion – RMI). От страна на левицата, като се започне от Жан-Мишел Белорже, докладчик на текста, се чуха гласове, които оспорваха обвързването на минималния социален доход с „положените усилия“. Тези гласове питаха също доколко има основание да се говори за „право“ на доход, ако получаването му зависи от това да се минава на комисия, както и да се изпълнява някакво изискване в замяна [10]. Подобен е и тонът на прямия лозунг на безработните демонстранти: „Дайте пари да живеем!“ Той ясно говори за правото на всеки да живее достойно в едно общество, което не е застрашено от оскъдица.
В радикалната левица обаче няма единодушие по въпроса за гарантирания доход. При толкова разнороден набор защитници, проектът едва ли се намира в добри ръце. Освен това много аспекти на нейния проект се различават от обичайните инициативи на антикапиталистическата левица. Заради закостенялото мислене на хората идеята трудно би се наложила, но дори и да успее, осъществяването ѝ няма да реши всички съществуващи проблеми. Пък и не това е целта на защитниците ѝ.
Базовият доход цели най-напред да подсигури екзистенц-минимум на всички, както в северните страни, така и в южните, където също има привърженици. Смята се, че по принцип в развиващите се страни той ще стимулира стопанската дейност, докато в развития свят ще послужи за известно ограничаване на икономическата активност и по тази причина интересува еколозите. В западните държави гарантираният доход ще създаде възможност да се избегнат безработицата, трудовата нестабилност, лошите жилищни условия, работният недоимък, а за някои трудещи се – физическият и психическият тормоз на работните им места. Но той не би могъл да повали капитализма като строй, не би изкоренил неравенството, дори и да прерасне в максимален доход [11], както някои предлагат. Именно в това го упрекват мнозина. Анархокомунистът Клод Гийон, оценяващ базовия доход като твърде боязлива програма, осмива в една своя книга това, което той нарича „гарантизъм“. Все пак твърди, че не желае„да използва злото, за да послужи като двигател на бунта“, и признава, че политиката се обсъжда по-добре с пълен стомах [12]...
Промяна, която изисква доверие към хората
Базовият доход означава не толкова да се смени един несправедлив обществен строй с друг справедлив. Той по-скоро ще даде „културен тласък напред“ на обществото, ако цитираме подзаглавието на филма на Хани и Шмидт. Ще донесе признание на извънпазарните дейности и ще ги насърчи, като по този начин ще подтикне обществото към голям прелом с непредвидими последствия. Да се предостави на хората възможността да избират сами, значи да им се гласува доверие. Антикапиталистическата левица не споделя крутия анализ на либералния публицист Никола Баврез, според когото „свободното време за най-скромните прослойки е равностойно на алкохолизъм, увеличение на насилието и престъпността“ [13]. Но въпреки това тя защитава радикални проекти, в които често присъства едно доста сковано разбиране за „качествен живот“.Разграничаването от този начин на мислене вдъхновява швейцарския активист Оливер Сеегер, съавтор на френската версия на филма Базов доходи бивш член на „Лонго Май“, кооперативна земеделска общност, създадена след събитията от 1968 г. в района Алп дьо От Прованс [14]. След зряло преосмисляне той отрича правилността на „негласното предубеждение, че[неговите другари и той] са революционен авангард, тесен елит, който се готви за деня с главно „Д“. Според него гарантираният доход ще позволи тъкмо обратното, „да оставим най-после хората на свобода, да не мислим вместо тях, да не им предъвкваме определена идеология, която да са осъдени да следват“. Допълва, че такава една промяна на обществото никак няма да е лесна: „Силно се надявам хората да получат главоболие, да ги заболи сърце, корем, да им се разстрои целият метаболизъм, стига да се замислят над това, което наистина желаят! Нима може да стане по друг начин, след като години наред само сме знаели да ходим безропотно на работа? Но много ми се иска да имам шанса да видя какво ще се получи.“ [15]
Друга сериозна критика по адрес на гарантирания доход се дължи на факта, че той изцяло поставя под въпрос постановката за наемния труд, откъдето води началото си организираното работническо движение. Точно в условията на наемния труд то изгражда всички свои оръдия на борба срещу експлоатацията и постига всички свои завоевания, от платените отпуски до социалната защита. Понякога дори се забравя, че „изчезването на наемния труд“ е една от целите, записани от Общата конфедерация на труда (CGT) в Амиенската харта през 1906 година… От друга страна, за профсъюзните дейци и за сродните с тях политически течения трудът е незаменим източник на достойнство и себеосъществяване. Икономистът Жан-Мари Арибе, член на Асоциацията за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите (Attac), смята, че „както и да гледаме на него, трудът си остава основен вектор на социалната интеграция, тъй като прави от човека пълноценна личност, производител и гражданин“ [16].
Парадоксално тъкмо защитата на труда мотивира някои застъпници на гарантирания доход. Те смятат, че той е средство за подобрение на условията на труд и начин да се разреши едно коренно противоречие: „правото на труд“ е записано в Декларацията за правата на човека и гражданина, но както се питат Хани и Шмидт в своя филм „може ли да съществува право, което те задължава да вършиш нещо?“ Базовият доход ще позволи на някои наемни работници да престанат да бъдат такива, а на някои безработни да започнат отново работа. Спокойствието, че не разиграваш на карта оцеляването си, дава по-голяма способност за договаряне с работодателя, особено когато става дума за тежък труд. Ван Парис и Яник Вандерборгт ни канят също да си представим преимуществото на гарантирания доход „в случай на продължителна стачка“ [17]...
От различна гледна точка други последователи на идеята, най-често представители на едно смаляващо се течение (по-конкретно Милондо и „Утопия“), основателно критикуват наемния труд. Те изтъкват, че най-често повечето видове труд не само не повишават самочувствието или усещането за принос към общото благо, а по-скоро пораждат у хората точно обратно чувство. Но дори платената работа да има положителен ефект в споменатия смисъл, то увеличението на производителността на труда вследствие на техническия прогрес така или иначе няма да позволи всеки да се сдобие с работа. Бернар Фрио, застъпник на безусловната доживотна заплата без предварителни условия, финансирана чрез разширяване на системата за данъчно облагане, е съгласен с горния анализ: „По-добре да не вършиш нищо, отколкото да работиш като инспекторка, разгадаваща смисъла на държавната служба, или да си работник, който произвежда стерилни посеви за „Монсанто“. Той окачествява пълната трудова заетост от „тридесетте славни години“ като неосъществима в наши дни „легенда“ и добавя: „Нека не забравяме, че така наречената пълна заетост от 60-те години се отнася само за работещите мъже.“ [18]
Нехаен щурец, усърдна мравка или опрашваща пчела?
Вдъхновеното от италианската работническа автономия идейно течение, чиито представители във Франция са Ян Мулие-Бутан и съоснователят на CARGO Лоран Гийото, основава своята критика на наемния труд върху понятието съвкупен интелект, заето от Карл Маркс. В своето Въведение към Критика на политическата икономия Маркс предсказва, че ще дойде време, в което натрупаното познание от обществото през вековете като цяло ще се превърне в двигател на създаването на стойност. Съвременната нематериална икономика кара читателите му да твърдят, че това време е дошло. Затова оттук нататък капитализмът може само да става все по-агресивно паразитен: той не спира да си присвоява изградените независимо от него умения и способности у хората, които освен това не се нуждаят от него, за да ги реализират.Следователно създаването на богатство ще се разиграва основно извън сферата на заплатения труд. До фигурите на нехайния щурец и усърдната работна мравка Мулие-Бутан поставя трето действащо лице – пчелата. Нейната опрашваща дейност не създава пряка стойност, но нито едно производство не може да съществува без нейния труд. По същия начин всеки човек участва непряко в икономиката с най-обикновените си ежедневни занимания.
Аргументът е чудесен, за да се запокитят като безсъдържателни призрачните образи на мързеливи и безполезни „храненици“, живеещи на гърба на другите, размахвани непрестанно от демагозите. Но той не бива да се използва сам по себе си като основание за гарантирания доход, в това има клопка, за която Горц предупреждава: „Така не напускаме границите на стойността труд и на продуктивизма.“ А „основният доход има смисъл само ако не изисква и не заплаща нищо“. Напротив, той трябва да даде възможност за създаване на „богатства с непарично изражение“ [19].
Изобщо няма нужда да се позоваваме на съвкупния интелект, за да изградим теория за въвеждане на гарантиран доход. През 1796 г. в своята Аграрна справедливост един от основоположниците на идеята, англоамериканският революционер Томас Пейн, разглежда гарантирания доход като справедливо обезщетение за присвоената от неколцина земя, тъй като тя принципно принадлежи на всички...
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Христина КостоваДосие: Постижима утопия
Финансиране на универсалната парична помощ, от Батист Милондо Гарантиран базов доход е възможен за всеки, от Мона Шоле В Индия един експеримент съживява селата, от Бенжамен Фернандес Мишел Фуко, държавата и добрите бедни, от Пиер Рамбер На заден ход, от Андре ГорцБележки под линия
[1] http://le-revenu-de-base.blogspot.fr.[2] Yann Moulier-Boutang, L’Abeille et l’Economiste (Пчелата и икономистът), Carnets Nord, Париж, 2010.
[3] Проектозакон за финансиране на социалното осигуряване за 2013 г., анекс 5.
[4] Трудовата борса най-вероятно ще продължи да съществува, тъй като винаги ще има пазар на труда, но мисията ù ще се промени коренно.
[5] Baptiste Mylondo, Un revenu pour tous. Précis d’utopie réaliste, (Доход за всички. Наръчник по реалистична утопия), Utopia, Париж, 2010.
[6] Вж. Yannick Vanderborght, Philippe Van Parijs, L’Allocation universelle(Универсални надбавки), La Découverte, сборник „Repères“, Париж, 2005.
[7] André Gorz, Misères du présent, richesse du possible (Несгоди на настоящето, богатство на възможности), Galilée, Париж, 1997.
[8] Вж. Jean-Paul Maréchal, „Revenu minimum ou „deuxième chèque“?“ (Минимален доход или „втора заплата“?) и Ignacio Ramonet, „L’aurore“ („Зората“), Le Monde diplomatique, съответно март 1993 и януари 2000. Вж. също Yoland Bresson, „Instaurer un revenu d’existence contre l’exclusion“ (Да се въведе минимален жизнен доход срещу социалното изолиране), Le Monde diplomatique, февруари 1994. През 1989 г. Бресон създава Асоциацията за въвеждане на минимален жизнен доход (AIRE) и е съосновател на BIEN. Той е критикуван заради ниската сума, която предлага и която го нарежда сред „десните“ застъпници на гарантирания доход.
[9] Christophe Girard, „Ma contribution pour le congrès du PS, pour un revenu social garanti“ (Моят принос за конгреса на Социалистическата партия, за гарантиран социален доход), 4 септември 2012, www.huffingtonpost.fr.
[10] Laurent Geffroy, Garantir le revenu. Histoire et actualité d’une utopie concrète(Гарантиране на доход. История и настояще на една конкретна утопия), La Découverte – Mauss, сборник „Recherches“, Париж, 2002.
[11] Вж. Сам Пицигати, „Да се въведе таван на доходите, една американска идея“, Монд дипломатик в Дума, 2 февруари 2012.
[12] Claude Guillon, Economie de la misère (Икономика на мизерията), La Digitale, Кимперле, 1999.
[13] 20 Minutes, Париж, 7 октомври 2003.
[14] Вж. Ingrid Carlander, „Les irréductibles de Longo Maï“ (Непримиримите от „Лонго Май“), Le Monde diplomatique, март 1996.
[15] „Revenu garanti, „la première vision positive du XXIe siècle“ (Гарантиран доход – „първото положително гледище на XXI век“), декември 2010, www.peripheries.net.
[16] Цитиран от Baptiste Mylondo, Un revenu pour tous, цит. съч.
[17] L’Allocation universelle, цит. съч.
[18] Bernard Friot, L’Enjeu du salaire (Заплатата като залог), La Dispute, сборник „Travail et salariat“ (Работа и наемен труд), Париж, 2012.
[19] André Gorz, L’Immatériel (Нематериалното), Galilée, Париж, 2003.
Няма коментари:
Публикуване на коментар