По следите на Родовата памет и защо я загубихме

Ангел Стефанов

"-Чичо, дай пет пари! - каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.

Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.

- Защо ти са пет пари? - попита гавазинът по поръка на консула.

Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:

- Чичо, дай пет пари! - и пак се засрами."

("Пази Боже сляпо да прогледа", Ал. Константинов)

Родовата памет

е избледняло, неясно и далечно понятие, останало някъде назад в учебниците по история и в патетичните речи произнасяни от самозабравили се, по време на честване на националните празници, политици. Родовата памет е единствената възможна спасителна нишка, която да ни преведе през лабиринта на обърканото ни сиво ежедневие, да ни държи здраво на земята във време на бурен и с променлива посока политически вятър, да ни помогне да останем на повърхността и да ни предпази от задушаване в морето на заливащата ни ненужна информация и масова "култура". Родовата памет е липсващото, но съществено звено между моята личност и семейство, от една страна, и моято отечество от друга. Без чиста и ясна родова памет не можем пълноценно да разберем и оценим понятия като държава, отечество, родина, България...

Ако познаваме своя род, нашите предци, тяхната история, техните силни и слаби страни, техните успехи и несполуки, ако знаем историята на родния си край, обичаите, традициите, поминъка, ще разберем и колко много време, усилия, кръв, пот и сълзи са вложили от себе си, хората преди нас, тези които сме наследили и които са ни създали като хора и личности. Ще осъзнаем, че трябва да сме им безкрайно благодарни за всичко материално и нематериално, което имаме, за това, което сме и което искаме да бъдем.

Така ще живеем по-добре и ще спим по-спокойно. Няма да се нуждаем да злоупотребяваме със средства, които да замъгляват съзнанието ни, като алкохол, тютюнев дим, наркотици, сапунени сериали, реалити формати и други такива, които лишават личността от уникалност и я правят лесно манипулируема. Тогава гласът на съвестта и собственото достойнство няма да ни позволят да изхвърляме боклук на улицата, да подминаваме биещи се деца, бързо да се отдалечаваме, ако станем свидетели на престъпление, да не протестираме, ако ни продадат некачествена стока или мрачно да се съгласяваме, когато чуем някой да се оплаква, колко е лошо тук, как никога няма да се оправим и т.н и т.н...

Някои се опитват чрез т.нар. обща култура да запълнят бездната между себе си и обществото в което живеят. Как да се решат проблемите на алиенацията, или на български език, на отчуждението, водещо до депресия и безпомощност, при едни, и до агресия и насилие, при други? Разширяването на общата култура, като самоцел не решава тези проблеми, а ги задълбочава. Защото разширяването на общата култура, в най-добрия случай, е насочено към по-високия стандарт, а не към по-ниския. Общата култура се разширява повече към силно развитите и с по-висок стандарт на живот Западна Европа и Северна Америка, а съвсем малко към далечните и по-слабо развити от нас части на света. Това засилва отчаянието ни и чувството за окаяност. В най-лошия случай, общата култура се развива към безсмислени неща, като слабо известни имена на градове и села от кръстословиците и друга ненужна информация. Рекламите и новините също ни обливат с дъжд от непотребна и вредна за психофизиологичното ни здраве информация, както и т.нар. популярна литература за себереализация, самоусъвършенстване или отслабване.

Родовата памет ни дава основата, посоката и мотивацията за нашето развитие. Тя е нашата изначална култура, нашата естествена жизнена среда в която ние чувстваме, живеем и се развиваме най-добре. Най-пълноценни и полезни сме, ако познаваме нашия род и пазим нашата родова памет. Чувстваме се по-уверени, когато сме свързани с корените на нашия произход, когато имаме самочувствието, че сме част от едно по-голямо цяло, което е допринесло блага на обществото. Осъзнаваме, че животът нито е започнал от нас, нито ще свърши с нас. Замисляме се, за истинската стойност на нещата с които се занимаваме и които ще оставим след себе си на нашите деца, внуци и правнуци.

От друга страна, такива хора, с ясна родова памет и самосъзнание, са ценни за обществото. Затова то ги търси, подкрепя и насърчава. И обратно, хора откъснати от своя произход и култура, нямат стойност за обществото. Те трудно намират своето място, чувстват се сякаш всички са против тях и искат да сменят държавата или мястото където живеят. Такива хора се живеят некомфортно в рамките на общността и са склонни да настояват за промяна на общоприетите правила, традиции и ценности, вместо да променят себе си и своите индивидуалистични или егоистични нагласи. Те считат, че са хора без късмет, че Бог или съдбата са ги изоставили. Започват да отхвърлят общоприетите ценности, загубват представа за истина, красота и добро.

Натрупаните вследствие на родовата култура и памет материални блага и ценности, лесно се разпиляват и разрушават, веднага щом чувството за родова принадлежност бъде загубено.

Обществените блага и ценности не могат да бъдат възстановени преди да бъде възстановена родовата памет. Именно загубата на тази памет беше причината в последните 20 години натрупаните материални и духовни ценности да бъдат разграбени, разпилени и разрушени, както и невъзможността да се създадат нови такива. В нашата история имаме редица примери за редуващи се периоди на възвръщане на родовите ценности и памет, последвани от натрупване на материални и духовни блага, последвани от напускане или отричане на родовата принадлежност и загуба на ценностите.

Ето защо е напълно погрешно да се смята, че парите могат да решат основните проблеми на семейството или държавата. Без възстановяване на загубената родова памет, поради която загуба сме стигнали до липса на пари, а и на духовни ценности, не може да се решат основните, дълбинни проблеми. Напротив, в случай на външно финансово стимулиране на такива семейства, общества или държави, вместо решаване на проблемите, ще бъдат загубени и тези средства, което само по себе си ще задълбочи кризата.

Типичен пример от преди две седмици, когато по една от националните телевизии беше показано семейство от мъж и жена, всеки с по едно доведено дете от предишен брак. Наложило им се е да изоставят децата си, защото не им достигали пари. И двамата са работещи, но взели ипотечен заем срещу жилището си за 30 000 лева. Запитани, какво е станало с тези пари, те заявиха, че са ги изхарчили за "лични нужди".

В национален аспект, след влизане на България в Европейският съюз, вместо да изнасяме и допринасяме към европейската общност с култура и уникални български стоки и услуги, вместо да използваме преимуществото, че България е втора по природни дадености в Европа, ние се превръщаме в донори на евтина работна ръка и престъпност. Освен членския си внос за Европейския съюз, ние връщаме полагащите ни се огромни средства от следприсъединителните европейски фондове, а друга огромна част полагащи ни се европейски средства просто сме неспособни да усвоим. Оказва се, че финансовите ресурси влезли в България през последните 8 години са почти изцяло присвоени. А средствата по инфраструктурните проекти са вложени в некачествени труд и материали.

Решението

в никакъв случай не е да искаме и да получаваме още средства. А да обърнем поглед навътре и назад към нашата същност и нашето минало. Да осъзнаем какво значи и с какво задължава да бъдем потомци на велик народ. Тогава ще разберем защо да не оставяме нито едно парче продородна земя необработено. Защо да възвърнем обемът на добива на розово масло. Защо да произвеждаме истински българско кисело мляко, български плодове и зеленчуци, вместо да  внасяме. Защо да пазим и правим достъпна природата си. Защо да направим културата, историята и пътищата си разбираеми за българските и чуждите туристи. И още много други "защо", които ще разберем едва след като започнем да чувстваме жизнената енергия от възстановяване на родовата си памет.

Процес на загуба на родовата памет

Гениалният писател Алеко Константинов в разказа си "Пази Боже сляпо да прогледа" само в няколко реда е описал отлично българската действителност в един такъв период на загуба на родовата памет и упадък на ценностите. Майката праща детето да проси дребни пари, но нито то, нито тя знаят защо.

Писателят едва ли е бил запознат с т.нар. архетипни мотиви от съвременната аналитична психология и културология, но в развитието на неговият герой Христо Белокровский, ясно се откроява пътя на архетипния мотив на инициацията.

Това са и етапите в процеса на загуба на родовата памет: Първи етап – откъсване от дома. Втори – преминаване в нова обществена група. Трети – придобиване на нов тип знания. Четвърти – придобиване на нова идентичност.

Разбира се преминаването през тези етапи е задължително в процеса на съзряване и изграждане на всеки, който може да се определи като личност. Но има един скрит пети етап, който можем да наречем "завръщане". Много малка част от хората достигат и преминават през този етап. Такива хора наричаме предани синове, или патриоти, или светци, или с други названия, които да характеризират именно това, че след като са доказали себе си, като личности и професионалисти, те се завръщат и посвещават живота си изключително в полза на своето семейство, род, държава или свят.

Нашите национални герои Ботев и Левски, а и много други, са именно такива. Те са имали отлични възможности за реализация, казано на съвременен език. Реализация в социален, културен, политически и всякакъв друг аспект. Но са предпочели не само да се върнат към своя роден край и родови корени, но и да посветят живота си за решаване на съпровождащите ги съществени проблеми. Поради общоизвесни причини на тях им се е наложило да пожертват живота си в изпълнение на своя национален дълг. Но, съдейки по думите и делата им, те са щели да продължат да помагат на своята родина дори и да бяха доживели освобождението за което се бореха.

През целия си живот те са пазили жива в себе си своята родова памет. Тя е държала духът им буден, мотивирала ги е неуморно да учат, работят и живеят, като дават всичко от себе си, така че да бъдат сред най-добрите ученици, работници и въобще във всичко с което се заемат. Всичко това в името на своя род, в името на своите близки и роднини. С мисълта, че когато се завърнат в родния си край и в родния си дом, да няма от какво да се срамуват, а да оправдаят надеждите на тези, които дълго и с надежда са ги чакали да ги посрещнат. С мисълта, че не те самите да се гордеят с успехите и постиженията на своя род, а родът им да се гордее с техните успехи.

Във времето в което живеем има множество световно известни българи. Има и много българи успешни в различни области без да са световноизвестни. Много от тях са запазили или възстановили своята родова памет. Те подпомагат своите родни места и хората, които живеят там по различни начини. Често се завръщат там, подържат връзка с местни хора и използват контактите, позициите и влиянието си, за да подобрят състоянието и живота на хората с които са свързани. На практика те се превръщат в истински спасители за своя род и роден край. За съжаление, почти е невъзможно да чуем за тях, поради спецификата на съвременните медии.

В същото време, много по-голям брой българи живеят и работят извън България. Лично познавам много такива в най-развитите и богати държави, които дори и не изпращат пари на своите мизерстващи в България родители, които от своя страна получават по около 100 лева пенсия месечно. Защо и по каква причина децата им са предпочели такъв живот в който не могат да отделят 20 или 50 евро, които в държавата в която живеят са почти нищо, но в България са една цяла пенсия? Възможно е наистина самите те да мизерстват и да не могат да отделят тези пари. Но в такъв случай, няма причина да продължават да водят мизерен живот зад граница, вместо да дойдат и да изкарват повече пари в собствената си страна.

А какво и как да направим ние, за да възвърнем родовата си памет и да подобрим собствения си и на околните живот?