Димчо Дебелянов (1887-1916г.)

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887г. в гр. Копривщица. Бил е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян.

През 1896г. след смъртта на баща му, се изселват в гр. Пловдив при най-големия му брат Иван. Там записват Динчо ученик в "Жълтото училище". Първите години на гимназията учи в мъжката гимназия "Александър I", където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София, наема квартира на ул. "Оборище" 46. 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др. които са подписани с името ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Бил е на 19 години. Негов кумир по това време е бил Пенчо Славейков, малко по-късно и Яворов.

През 1907г. и през следващите само девет години от краткия му живот Димчо Дебелянов сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много др. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Есента на 1907г. се записва в юридическия факултет, следващата година се записва в историко-филологическия факултет - литература, но следва само две години.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29.01.1916г. Димчо Дебелянов пристига на фронта където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.

УТРО

След бури - мир и тишина,

след нощ - безбрежна светлина.

Над равноширнатия път

лучите вихрен танц въртят -

път царствен царствено поел,

високо плува горд орел.

И аз, пиян от светлина,

в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя,

през буйно-зрейнали нивя,

и слушам радостно-смутен

как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя

ще дойде тя, ще дойде тя.

 

ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР...

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

 

Аз искам да те помня все така... (Димчо Дебелянов)

Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...