 | | Гробове на загинали в Ирак американски войници в Лафайет, щата Калифорния. Президентът Буш трябва сериозно да се замисли за Иран, ако не иска кръстовете да се умножат. СНИМКА: РОЙТЕРС | |
Милт Бирден*, Интернешънъл хералд трибюн
За да удари Иран, Америка започва трескаво да търси casus belli (причина за война). Почвата обаче трябва да се подготви. Трябва да се успокои Конгресът, който току-що е започнал работа и все още е настроен да се заяжда с правителството. В необходимостта от войната трябва да бъде убеден американският народ, който задава все повече неудобни въпроси на властите. За да бъде оправдана новата война, ни плашат или с иранската ядрена бомба, или с "неопровержими" доказателства за иранската вина относно всички нещастия на Америка в Ирак.
Преди обаче американците да бъдат хвърлени в третата война срещу мюсюлманска държава, нека си припомним на какво ни е научил миналият век. Тогава нито една страна, започнала голяма война, не я е завършила като победителка. Нещо повече, през последните 50 години няма война, спечелена от чуждестранен окупатор.
Този урок усвоих от личен опит. През 1986 г. служих в Пакистан и отговарях за операция на ЦРУ, която трябваше да подпомогне афганистанската съпротива, воюваща срещу съветските войски.
Ще се постарая да обоснова позицията чрез факти от цели три войни - Корейската, Виетнамската и Афганистанската. Тях големите противници от Студената война водеха с чужди ръце.
За първи път САЩ се оказаха една от воюващите страни през юни 1950 г., когато Северна Корея нападна Южна Корея. От самото начало на бойните действия Северът получаваше помощ от Китай и ползваше услугите на съветски военни съветници. Всички "външни участници" в този конфликт - САЩ, Съветският съюз и Китай - еднакво добре разбираха, че трябва на всяка цена да избегнат пряк сблъсък помежду си.
През 1951 г. командващият американската армия в Корея ген. Дъглас Маккартър реши да "тръгне срещу правилата" и предложи да се нанесат серии от въздушни удари срещу Китай. Президентът Труман обаче отказа, защото смяташе, че Съветският съюз ще влезе във войната. А когато Маккартър публично разкритикува президентското решение, Труман го уволни. В онази война със Съветския съюз и Китай, която Америка "сякаш не водеше", ние загубихме 40 000 убити.
По същите правила се водеше и войната в Югоизточна Азия
Властите на Северен Виетнам и партизаните от Виетконг получаваха максимална помощ от Съветския съюз и Китай. И макар че ръката на Москва и Пекин явно убиваше американски войници, Вашингтон нито за миг не е разглеждал сериозно възможността за удар срещу едната или другата страна. Във Виетнам Америка продължи "задкулисната си война" с Китай и Съветския съюз, която ни струваше още 50 000 човешки живота.
През декември 1979 г. в същата ситуация попадна Съветският съюз, който хвърли войски в Афганистан. Бойците от афганистанската съпротива нямаше с какво да се противопоставят освен със стари пушки. Президентът Джими Картър постави пред ЦРУ задачата да организира помощ за тях. В операцията участваше цяла коалиция - Великобритания, Саудитска Арабия, Египет и Китай. Да, да, този път китайците с готовност доставяха оръжия, които обаче убиваха съветски, а не американски войници. През ръцете на ЦРУ минаваше буквално всеки патрон, всяка мина, всеки гранатомет и всяка зенитна ракета, с които муджахидините обстрелваха съветските войски. И пак Съветите нямаха никакви сериозни намерения да нанесат удар срещу държавите, подкрепящи афганистанската съпротива - освен няколко иронични закани от офицери на тяхното разузнаване. През 1989 г. Съветите разбраха, че няма да успеят, и се махнаха от Афганистан - там те оставиха 15 000 загинали войници. След още две години империята издъхна.
"Войната с чужди ръце" е урок,
който Америка трябва да усвои в условията на ожесточена конфронтация с Ирак. Ако има война, по-добре да я започне другата страна. Администрацията на Джордж Буш може колкото си иска да тръби, че няма да преговаря с буйния самохвалко Махмуд Ахмадинеджад, защото Иран имал ядрени амбиции и защото обвинява Техеран, че води "скрити войни" в Ирак, Сирия, Ливан и палестинските територии. Вашингтон обаче трябва винаги да помни, че историческите корени на държавата, която ние познаваме като Иран, стигат до древна Персия, че в душата на всеки иранец живее персиец, който мисли за страната си единствено като за "Великия Иран". Много преди западния свят да бъде завоюван от Римската империя, няколко персийски династии са владеели територия от Кавказ до река Инд. Доскоро в това културно и до голяма степен политически обединено пространство влизаха и Ирак, и Афганистан, и какви ли не още територии.
Ето защо е чиста проба самозалъгване да се мисли, че Иран би бил страничен наблюдател, когато чужда армия нахлува в територията на "Великия Иран". Това, което Иран прави в региона, е само персийска шарка в познатата на всички ни доктрина "Монро". Когато навремето я прие, Америка едностранно обяви на света, че няма да търпи външна намеса в работите на американското полукълбо.
Ако Америка започне война с Иран, тя трябва да бъде оправдана със сериозни факти, а не с политическа ловкост. Иначе такава война, независимо как ще започне, вероятно ще свърши, както е на път да свърши иракската авантюра - тоест много лошо.
Било на Буш, било на президента след него ще се наложи да започне преговори с Иран. Но ако това е неизбежно, защо да се протака.
-------------
*От 1986 г. до изтеглянето на съветския контингент от Афганистан през 1989 г. Милт Бирден е ръководил действията на ЦРУ в Пакистан.
 | | Последните американци и някои техни близки помощници избягаха от Виетнам с вертолет от покрива на американското посолство в Сайгон на 29 април 1975 г. Снимка: архив на "Сега" | |
 | | Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад държи реч в парламента. САЩ ще трябва да го приемат за политически партньор, ако са усвоили уроците на историята. СНИМКА: РОЙТЕРС | |
Няма коментари:
Публикуване на коментар