http://www.kultura.bg/bg/article/view/18244
В брой 11 на „Култура” („Диалог за бъдещето, но не в картинки” от Теодора Георгиева) прочетохте подробна информация за конференцията „Диалог за бъдещето”. Няма да я повтарям. Явно и в ХХІ век има хора, които задават главния въпрос: „Какво да се прави?” Тъй като отговорът на Чернишевски от ХІХ век не ми харесва, днес очаквам нещо различно. Нека хванем веднага бика за рогата! Според мен, ще е достатъчно далече и достатъчно близо до целта, ако тръгнем от категоричен отговор на два въпроса:
„Можем ли да продължим да живеем по същия начин като досега?”
„Истина ли е, че ако не направим необходимото, децата ни загиват?”
Организаторите предложиха примерен въпросник. В него най-много ми харесва въпроса „Какво би станало, ако не направим нищо?”. Смисълът е да можем веднага след отговора да кажем какво точно трябва да правим.
С риск да бъда сметнат за екстремист, бих добавил въпросите: «Готов ли си да зарежеш повечето неща, с които се занимаваш, за да участваш в спасяването на света?» и «Какво направи досега във връзка с тази цел?»
Образованието действително е в пряка връзка с главната тема, но нека на първо време не смесваме образованието и това «как си представяме бъдещето», а ги обсъждаме успоредно. В никакъв случай не искам да правя обструкции на инициативата, напротив – опитвам се да бъда полезен... по моя начин.
Тактиката на бързите решения досега наистина не даде резултат... защото никой не си даде зор да побърза. „Диалогът за бъдещето” е поставен смислено – да тръгнем от частното към общото, от себе си към обществото, от семейството към училището, от споделената представа за желаното бъдеще към образованието на бъдещето. Звучи сериозно. Затова ще се опитам да потисна законното си нетърпение – след 45 години социализъм и още 20 мотаене из пустинята. Собствената ми дистанция е голяма – 6 години детство, 17 години учение, 2 години казарма и 35 години даскалуване. Години на напразни надежди, безплодни усилия, бури в чаша вода. Четири умни, красиви, възпитани, здрави деца и няколко също такива жени – разпилени по четирите краища на света, загубени за България. Десетки непостроени архитектурни проекти, стотици текстове, които не стигнаха поне до най-близките ми хора. Ако след всичко това съм готов с отговорите, не е ли срамота да прахосам останалото ми време по пътя на диалогистите?
Избраната тактика за натрупване, пресяване, обобщаване, ферментация и дестилация на възгледите на родителите и учителите (ах, да – и на учениците) е... недостатъчна. Ако в този диалог дойдат хора с готови, ясни решения, изстрадани и премислени през годините, защо да тръгваме от далечния край? Само защото някой, някъде, пауърпойнт всезнайко е казал, че това е начинът? Защото имало някакви пари за точно такава дискусия? Затова нека ми е простено, ще постъпя по схемата, възприета в някои парламенти и управителни съвети, по-добри или поне по-резултатни от НС на РБ. Схемата на обсъждане на решенията, която ме устройва, е следната: първо - формулираното решение (извод, намерение), после - начинът му на реализация, най-накрая мотивите и ако остане време – актуалната картина. Ако решенията са ясни, а начините очевидни, не си струва да губим време за обяснение на мотивите. Мотивите така и така са ни ясни, ситуацията – също, поне на моето поколение.
Ако обществото се разпада, а планетата е пред колапс, какво би трябвало да е адекватното ни поведение? Отговор – консервативно. Обратно на тенденцията, възприета още с Търновската конституция, искам в края на дните да дадем шанс на противното на либералното и радикалното (думите са в имената на конкретни български партии от миналото преди комунистите). Обратното на доминиращата ХХ век тенденция е опазващото, еволюционното, консервативното. Ако нямаме понятие какво значи консервативно,ще се опитам в няколко абзаца да го кажа:
В политиката: Ограничено избирателно право - имуществен избирателен ценз, рестриктивни горна и долна възрастови граници за гласуване и властване, условия за трайна уседналост и грамотност, за платени данъци и дължими заплати, чисто досие. Истински независими три власти. Мажоритарни избори (България е малка страна, всички се познаваме). Управление с референдуми, подвластни на същите рестрикции като изборите. Публичен регистър на собствеността. Безпартийност.
В обществото: Ясно изразена класова принадлежност, имуществена сегрегация, данъци, базирани на доходите и местообитаването, споделена грижа за децата и нетрудоспособните, обществена нетърпимост към всички форми на паразитиране (включително рентиерството), персонализация на милосърдието. Закон за проституцията. Доброволната евтаназия разрешена. Инкриминиране на абортите без медицинско предписание. Отказ от обществено подпомагане на алкохолиците, пушачите, наркозависимите.
В семейството: Задължителни форми и правила на семейно общуване. Въвеждане на римското право при наследяване, бракосъчетание и развод, строги правила за отказ, придобиване и отнемане от/на родителски права и задължения, трайни стандарти за общинската отговорност спрямо болните, сираците и изоставените деца. Отказ от държавно и всеобщо насърчаване на раждаемостта. Обвързване на семейството с образованието и обществения живот.
В науката и културата: Гарантиран от държавата постоянен (примерно за 25 години) процент от бюджетните разходи за наука и култура, ориентиран към средния процент от БВП за ЕС. Насърчаване на частното финансиране за науката и културата с трайни норми за дължими данъчни компенсации. Гарантирана децентрализация (автономия) на науката и културата. Мерки срещуакадемичното лицемерие. Стабилни промени в патентното право.
В религиите и вероизповеданията: Култ към предците, нова погребална култура. Правни и икономически стандарти за упражняване на култовете и ритуалите без оглед на традиционни и нетрадиционни. Категорично отделяне на църквите от държавата, на светското от религиозното образование. Публичност и прозрачност на становищата на вероизповеданията по принципни и актуални въпроси от политическия и обществения живот на страната (по този текст, например).
В администрацията: Ново териториално деление на страната и градовете. Ликвидиране на областните управи като наследство от чужда, имперска практика. Свиване на числеността и финансирането на държавната и общинската администрация. Съкращаване броя на министерствата, комитетите и народните представители. Въвеждане на „мълчаливото одобрение” и „анонимно обслужване на едно гише” като основни практики. Комасация и публичност, персонализация на собствеността. Увеличаване правата и задълженията на общинската полиция. Децентрализация на държавните и националните културни институти.
В правната система: Изборност на местно ниво за съдиите, прокурорите и полицейските началници. Равнопоставеност и неприкосновеност на частната, държавната и общинската собственост. Задължително прилагане „правото на първи купувач” от общините и съседите. Зачитане правото на заинтересовани лица на обществените организации, сдружения и инициативни комитети (включително училищни и църковни настоятелства). Разширяване на правата за употреба на оръжие както от гражданите, така и от полицаите. Връщане на смъртното наказание. Инкриминиране на разхитителството, палежите, посегателствата срещу природата и злоупотребите с власт като национални предателства. Въвеждане на принудителен труд като основна наказателна мярка.
В образованието и спорта: Стандартни изисквания за добро възпитание, образование и физическа култура заедно като три неделими условия за участие в обществения и политическия живот и оттук – в икономическото благополучие. Насърчаване и подпомагане на масовия спорт за сметка на професионалния. Задължителни държавни стандарти на обучение в трите области – образование, гражданска дисциплина и физическа култура. Връщане към всеобща военна служба за всички български граждани (където и да са по света). Разделно (по възраст и пол), едносменно, профилирано и задължително обучение до 7 клас. Равнопоставени, различни по форма, съдържание, програма, рейтинг и собственост училища от всякакъв вид – основни, средни, висши и полувисши.
Разбира се, консерватизмът не се изчерпва, нито дори се зачева единствено от тези само нахвърляни принципи и намерения. Какво е консерватизъм – за това има писани томове. Тук се опитах да изброя възможно най-кратко (и засега немотивирано) моятапредстава за възможния български консерватизъм през ХХI век. Тя, естествено, подлежи на оспорване, допълване, на доказване и на коментари, но няма защо тепърва, бавно и полека, политически коректно и колективно безотговорно да стигна до същите или противоположни (или още по-зле - ни риба, ни рак) решения, както има опасност да се случи по поетия от „Диалог-а” път. Тук става дума за премислени работи. Никой шанс не е за изпускане, особено ако учени и отговорни хора тръгнат по следите на шанса. Ако г-н Явор Джонев и диалогистите намерят като крайни решения нещо подобно (или безподобно) на изложеното тук, аз пак ще съм щастлив, че съм участвал. Това е моят град, моята страна и моите деца (и внуци - за тях става дума); и аз предлагам, освен отпред назад, да вървим едновременно отзад напред, за да не губим време.
Най-голямата пречка пред държавния кораб, който досега не можа (а трябваше) рязко да завие, да смени курса, беше политическият популизъм. Най-сигурният, най-масовият, най-привързан към статуквото електорат е огромната, некадърна, мързелива, неспособна на реорганизация българска администрация – хранилка и рожба на политическите партии, наследство от негодна образователна система. В угода на тази най-масова и зловредна „класа” никоя политическа партия не заяви намерения и практики, много по-малко драстични от моите тук. Защо? За да спечели властта с гласовете на малцинството. Могат ли консервативните идеали да получат подкрепа от „мълчаливото мнозинство”? Как да накараме мнозинството на негласуващите да гласува? Ето това саистинските въпроси, до чиито отговори трябва да стигнем. Предполагам, знаем, че сме съгласни в името на какво го правим – в името на бъдещето. И ако за тази популация е късно, то поне в името на бъдещето на територията и нейните бъдещи обитатели (които и да са те) следва да се погрижим. Така консерватизмът разбира дълга си... в най-широк смисъл. С тези думи искам да предизвикам съмишленици и опоненти към една истинска плодотворна дискусия в „Култура” - напред и назад из материята, по глобални и отделни въпроси... по същество. И с едно на ум – октомври е близо.
Вече има готова, редовна (достатъчно пълна и честна) националнаподписка за нова Конституция. Бих се гордял, ако един отвариантите на новата конституция излезе от авторите на вестник „Култура” с участието на диалогистите. Наесен предстоят президентски и местни избори. Хоризонтът от две години, в който се очаква „Диалогът” да се произнесе, не ме устройва. От такъв срок печели само статуквото. Първото нещо, по което трябва да постигнем съгласие, е, че ние, диалогистите, сме против статуквото. И оттам нататък да действаме адекватно, тоест, бързо. След като приемем, че сме против статуквото, сиреч - против начина на управление на България (който зависи от Конституцията), и че ще действаме бързо, вече можем да се отдадем на критика, самокритика, мотиви, коментари, поезия, взаимни упреци и доказателства, доколкото ни позволяват времето и силите.
Бел. ред. Текстът на Павел Попов съдържа достатъчно провокативни тези, които се нуждаят от коментар или опониране. Вестникът е готов да предостави страниците си на всеки, който се реши да ги направи.
Павел Попов
Няма коментари:
Публикуване на коментар