ДЗЕН

откъс от "Религиите по света: От възникването до съвременните секти"

д-р Ниниан Смарт

Създаването на дзен

Класическите форми на японския будизъм по един или друг начин подчертават отношението към земния живот. Това е особено вярно за разновидностите на чан будизма, навлязъл в Япония и развит далеч отвъд моделите, господстващи в Китай. Бащата на дзен будизма в Япония бил Ейсай (1141 - 1215), макар да срещнал голяма съпротива. В известна степен той се поддал на компромис, приемайки дзен за допълнителен елемент, който можел да се добави към тендай. Ейсай обаче дал тон на движението.
От голямо значение за утвърждаването на дзен било заселването на китайски учители в Япония под покровителството на управляващия шогунат. Сред тях четири основни фигури през ХІІІ в. създали чиста форма на чан. Впоследствие японските водачи дали специална насока на риндзай, движението, проповядващо внезапно просветление, на което били верни повечето проповедници на дзен.
Монахът Доген (1200 - 1253) донесъл методите и ученията цао-дън или сото от Китай. Той изживял освобождение, работейки с китайския си учител, и така получил достъп до традицията на предаване на истината, водеща началото си от Буда Шакямуни - или поне Доген видял нещата по този начин. Традицията на сото дзен възстановила пълната съзерцателна същност на будизма, която лесно можело да бъде пренебрегната в ритуалния формализъм при установяването на будизма в Япония.
Трудовете на Доген били обширни. Най-важно било едно произведение в 95 тома, наречено Шобогендзо или „Съкровищница на Правилното око на Дхарма”. Това му донесло голямо влияние в столицата Киото и в околностите й. Втората половина от живота си обаче прекарал в суровия планински манастир Ейхейджи. Там той си наложил това, което смятал за истински дзен монашески идеал - живот, отдаден на медитация, с много строга дисциплина и близък контакт с природата.
Мисълта на Доген била оригинална и насочена към основните неща в живота. Той осъзнал, че постигането и практиката са неделими. Като практикува медитация по правилния начин, т. е. дзадзен („седяща медитация”), човек постига директен контакт с реалността. Най-важната будистка истина е тази за непостоянната природа. Всички същества, живи и неживи, постоянно се променят, а отвъд това непостоянство няма непроменяща се Истина или Реалност, която може да се постигне` независимо от непостоянната природа на света. По-скоро непостоянството на нещата е истинската им природа, нещо повече - това е природата на Буда. Чрез седяща медитация ние директно изживяваме това непостоянство и така постигаме природа на Буда. Това постигане, трябва да повторим, не е нещо извънредно, а трябва да се открие в самите особености на потока на нещата. Така че същността на нещата се намира във времето - животът е време, верига от „сегашни моменти” като единен поток, но всяко от тези „сега” има своите особености.
И сото дзен, и риндзай дзен се стремят да премахнат предубежденията. Те подчертават погрешния характер на възгледите, които използваме, когато се опитваме да класифицираме и да разберем света. Една от основните причини за странните гатанки (коан или гун-ан на китайски), които учителите по риндзай използват, е да блокират умствените ни процеси, за да можем да се освободим от езика, който служи като мъгла, препятстваща чистия ни поглед върху истинската същност на нещата. Помислете за момент. Докато пиша тези редове, аз гледам през прозореца и виждам, наред с другите неща, една голяма ела. Но самото дърво ли изисква да бъде определено по този начин? Единствено човешкото удобство разделя гледката пред очите ми на дискретни части, като например дървета и езеро. По отношение на определението „голяма” дървото ли изисква да бъде сравнявано с останалите елхови дървета? Ето как, макар езикът ни да е удобен за комуникиране, той дава определен уклон на моите изживявания. Езикът се изпречва пред онзи вид неделимо зрително преживяване, наричано понякога „паненхенично” или „всичко наведнъж”, което идва преди каквито и да било опити да разделим нещата на противопоставянето субект - обект, аз и дървото. Следователно езикът засенчва потока на нещата и трябва да бъде изхвърлен, от гледна точка на дзен. Гатанката е един от начините за това (Бележка под линия: Авторът тук може би неволно се докосва до една интересна психолингвистична хипотеза, а именно, че езикът ни определя как да мислим за нещата в света (т. нар. “силен” вариант на хипотезата за лингвистичната относителност).
Първоначално коаните или гатанките, задавани на посветените, били взимани от сборници с въпроси и отговори на учители от миналото. Този жанр, наречен мондо, или въпроси и отговори, често съдържал парадокси. Ето един подходящ пример: един китайски учител седял, погълнат от медитация, когато някакъв монах го попитал за какво мисли. Учителят отвърнал: „Мисля за абсолютно немислимото.” „Но как може - попитал монахът - човек да мисли за абсолютно немислимото?” „Като не мисли.” С други думи, с мисълта си човек трябва да прекрачи границите на обикновените представи за мисленето.
Целта на използването на гатанки и седяща медитация е постигането на сатори или реализация в преживяването. Поради доктрината за пряко предаване от учител на ученик обикновено преживяването се смята за нещо, което едва ли не трябва да се удостовери от учителя. Учителят е този, който може да каже дали ученикът вижда нещата така, както са те наистина. Поради сливането на някои даоистки и чан идеи в Китай, както и поради силното присъствие на Природата в японската традиция, произлизащо донякъде от отношението към ками, сатори често било изразявано непряко, чрез сравнения с природни явления. Японското изкуство и литература били силно интегрирани в практиката на дзен. Както се казва в едно кратко стихотворение в японски стил:

Миналата година - в един прекрасен храм в Хиросава,

тази година - сред скалите на Нико,

всичко е едно и също за мен -

пляскащи ръце, върховете се извисяват в синевата!

Дзен и изкуствата - бойни и други

Една от основните привлекателни черти на дзен през класическия период на шогунатите била двойната му заслуга за реформиране на монашеството и посланието му към обикновения човек, ангажиран със светския живот. Първото било постигнато чрез опростяване на монашеския живот и наблягане върху упорит труд и практикуване на медитация - и двете били почти изгубени във висшите кръгове. Движението се харесало на простолюдието, тъй като възприело сериозен и практичен подход към сентенцията на махаяна за тъждествеността между емпиричния свят (самсара) и трансценденталния свят (нирвана). То дало нова посока на идеята, съдържаща се в латинската пословица laborare est orare, „да работиш означава да се молиш”, от голямо значение за западното монашество. Дзен съчетало най-вече медитацията и бойните изкуства - стрелбата с лък и владеенето на меча можели да се развиват по дзен начин, улучвайки мишената без целене (така се подчертавала спонтанността и равното значение на целта и средствата в обучението по дзен). По-женствените изкуства, като подреждането на цветя и чайната церемония, също придобили дзен облик и привкус. Идеалите на дзен - пестеливост, чистота, контрол и спонтанност - добили влияние във всички основни изкуства, като живопис, аранжиране на градини и калиграфия.
По времето на периода Ашикага (1338 - 1573) политическото влияние на дзен силно нараснало и на практика движението се превърнало в официална религия. Това положение се насърчавало и от факта, че неоконфуцианската мисъл често се сливала с облика на дзен, а конфуцианската етика била препоръчвана на простолюдието. Конфуцианските ценности съвпадали с тези на феодалното общество, управлявано от военната аристокрация. Идеята за петте отношения (баща - син, съпруг - съпруга, владетел - поданик, по-голям брат - по-малък брат и приятел - приятел) осигурявала структурата на йерархичното общество, в което системата от подчинени се компенсирала от нуждата от бащинска добронамереност у старшия партньор във всяко отношение.

Шинтоизмът и народната религия

Както в Япония, така и навсякъде будизмът не бил особено ревностна религия. Няма причина японските будисти да не продължават да почитат шинтоистките божества, при положение че все пак отстъпват почетното място на Буда и дават предимство на будистките ценности. Много често, както откриваме през класическия период в Япония, шинтоистките и будистките свети места се сливали. Понякога будистки монах можел да се ожени за шинтоистка жрица и двамата заедно да отворят храм (Бележка под линия: Тук личи, че схващането за монашеското призвание не е едно и също в християнска Европа и в другите части на света. При много разновидности от монаси в Индия, в древния Близък изток, а както виждаме, и в Япония, да си монах невинаги включвало отказ от сексуалния живот. Това винаги трябва да се има предвид, когато четем литература за различните религии и срещаме този термин, понякога безкритично предаден на български с думата “монах”). Понякога традиционните места на ками в планините били насищани с будистко значение, така че свещените поклонения се съчетавали. Увеличаването на броя на ямабуши (будистки планински аскети) помогнало за сливането на будистките ценности и тези на ками. Що се отнася до императорите, те продължавали да изпълняват редовни церемонии, свързани с мита за божествения им произход, без голямо противоречие със собствената им будистка вяра. На домашно ниво било съвсем естествено човек да има камидана и буцудан, т. е. лавица на божеството и олтар на Буда. Двете съществували спокойно едно до друго. Будисткият контрол върху погребалните ритуали и гробищата осигурил голямо влияние на религията в ежедневния живот, но тъй като браковете на японците обикновено били благославяни от церемония на ками, съществувал синтез в ритуалите по прехода. Конфуцианските ценности вдъхновявали ежедневната етика, докато даоистките гадатели и магьосници също имали своето място в обществото.

Навлизане на християнството

Епохата в края на режима Ашикага била белязана от насилие, най-вече опустошителната гражданска война, известна като Онинската война (1467 - 1478), и относителното разпадане на централната власт. Когато Ода Нобунага завзел властта над столицата през 1568 г., той отмъстил на будистите тендай и Чиста земя, които оказали въоръжена съпротива срещу режима му, и покровителствал католицизма, чието присъствие било по-чувствано особено след пристигането на прочутия мисионер Франциск Ксавиер (признат за светец в римокатолицизма) в Хюшю през 1549 г. В началото католицизмът имал успехи. За много от японците той приличал на сектата джодо или Чиста земя, с тази разлика, че призовавал името на Иисус Христос. Церемониите имали известно сходство с ритуализма на тендай. В епоха на голямо непостоянство и несигурност той предлагал силно съчетание на мит, изживяване и етика.
Следващият владетел обаче, Тойотоми Хидейоши (1536 -1598), не само пречупил силата на будистките армии, но и разпънал на кръст 26 християни. След смъртта му бил създаден шогунатът Токугава, който успял да наложи нов ред в Япония. Съществували опасения, че португалците и другите европейски сили могат да дестабилизират Япония, затова страната била затворена за останалата част от света. Накрая католицизмът бил изкоренен с жестокости, след едно отчасти католическо въстание през 1637 г. С указите на Токугава всички японци били задължени да станат будисти, поне официално, и в цялата страна е била създадена система от будистки енории, което увеличило неимоверно броя на будистките храмове. Етосът на режима обаче също бил дълбоко конфуциански и интересът към шинтоизма се възродил. По-нататък ще се върнем на периода Токугава или предмодерния период, когато разглеждаме японския отговор на колониализма и разоренията, причинени от търговската експанзия на Запада.

Японската класическа и предмодерна религия

Възникналата картина показвала жизнена и многообразна религиозна система. Нейното ритуално измерение съществувало на различни нива и видове. В школите Чиста земя и будизма ничирен ревностно се използвали благочестиви формули. Сред дзен школите се наблюдавало завръщане към ортодоксалната медитация, но с китайско-японски уклон. Запазил се и по-старият ритуализъм на тендай и шингон. Съхранени били и церемониите на шинтоистките богове, както свързани с будистките храмове, така и отделно от тях. Домашните ритуали съчетавали конфуциански, шинтоистки и будистки мотиви. Правели се поклонничества, като например обиколката на 33-те свещени места на Канон или 88-те храма на Шикоку (повече от 1100 км, което никак не било малко в древността). Имало поклонничества до шинтоисткия храм на Аматерасу в Изе и до много други места. Тези ритуали насърчавали и формирали различни религиозни изживявания.
Най-забележителното създание на класическия период било поставянето на началото на двете основни религиозни изживявания - нуминозното и мистичното. Култът към Амида поставил началото на нуминозното чувство на величие на Бога и недостойността или нищожността на човека пред лицето на Върховното. Дзен върнал на будизма усърдната концентрация върху мистичната страна. Тук обаче, наред с намирането на директната и ослепителна вътрешна светлина, посветеният можел да изживее пряко единение с природата в едно паненхенично изживяване. В същото време шинтоисткият ритуал засилвал желанието за постигане на чистота и премахване на нечистотиите.
Класическият период засилил традиционната етика, най-вече чрез използване на конфуцианската й система. Това спомогнало да се очертаят ценностите на Пътя на воина (бушидо), съчетаващ конфуциански напътствия и пестеливия стоицизъм на дзен традицията. В социално и институционалноотношение класическият период бил свидетел на разпространението и популяризирането на будизма, а накрая - на установяването на контрол от страна на шогуната. Императорското семейство и шинтоистките му връзки също запазили значението си, а между Будите и ками се зародила силна симбиоза. В конфуцианския академичен живот доминирали дзен монасите и макар да имало напрежение между старите тендай и шинтоистки кръгове, от една страна, и Чиста земя и дзен формите на будизъм, от друга, по времето на периода Токугава те вече се били слели в почтено сътрудничество.
В доктринно отношение две забележителни линии на развитие на японската традиция били ученията на Доген, вдъхнали свежа струя на равенството самсара - нирвана, и крайните, но логични заключения за спасението от Шинран. От гледна точка на повествователното измерение най-съществената концепция бил възгледът на Ничирен за собствената му пророческа мисия и сливането на съдбата на Япония и будизма, намерило място в неговите учения. На практика митът за напълно будистка Япония, разгледан по един силен и изключителен начин, прокарва някои аналогии между будизма в Япония и в Шри Ланка.
Най-много обаче японското творчество се проявило в седмото измерение- произведенията на изкуството. Японците са великолепни в духовната си естетика - неусетно сливат религия и красота. Никоя друга култура не е отишла толкова далеч в изпълването на простите умения с трансцендентен смисъл. Преди всичко дзен, със своя оригинален стил, проникнал с духа си толкова много от японските произведения на изкуството. Може би най-вече в изравнения чакъл, оформените храсти и скали, водопадите, подрязаните дръвчета и криволичещите алеи на градините край японските храмове може най-дълбоко да се почувства влиянието на религията върху японската култура и върху начина на общуване. Самото съхранение на красотата е вид религиозна повеля.
Голяма част от това, разбира се, се загубила след колониалния период. Но това е друга тема, на която ще се върнем в гл. 19.