20 г. по-късно. Част от проекта за книгата "Червен фашизъм"

Лазар Корбанколев - В Софийския затвор обявих гладна стачка - 18 дни за да се срещна с адвокат на 14-ия ден от гладната стачка ми бе нанесен побой до припадък от старшина Христо Туфанов. Биеха затворниците всеки ден, биеха ги така както и животни не се бият. Очевидно престъпниците в затвора бяха повече от невинните, защото имаше твърде много милиционери. През лятото на 1989г. в Централния затвор докараха отец Христофор Събев, Д-р Константин Тренчев, Николай Колев-Босия, Тодор Гагалов. От отец Христофор Събев, с когото се запознах на едночасовата разходка по време на "карето", разбрах за събития около Дружеството. След отказ да работя в затвора/ поставих условие, че ще работя ако ме затворят в една килия с Тодор Живков/ след 70 дни карцер и обявяване на нова гладна стачка бях преместен в Пловдивския затвор. За "добре дошъл" ми дадоха още 10 дни карцер. Също и побой от студента - задочник по право Красимир Богданов Стоянов.

XI. СЛЕД КАТО ИЗЛЕЖАХ " ПОЗДРАВИТЕЛНИЯ" КАРЦЕР

дойде 10 ноември. Ако бях сигурен, че само 10 месеца след като вляза в затвора, ще детронират Правешкия самодържец с удоволствие бих влязал още през 1956 година като малолетен. Затворниците бяха обнадеждени, но аз им казах, че по- малкото зло само е заменило по- голямото.

На 29 ноември обявихме гладна стачка в подкрепа на колегите си от Софийския затвор. Искахме и среща с Радой Ралин, Блага Димитрова, БНТ, Главна прокуратура, за преразглеждане на делата. Същият ден по мое предложение в отряда образувахме " Комитет за защита правата на затворниците". На 1 декември последва събрание в киносалона на затвора. Дойдоха само 1 прокурор от Пловдивска прокуратура и 1 журналист от местния вестник " Отечествен глас", който се казваше Коларов. След дискусия всички представители на отрядите решиха да се продължи стачката. Изключение направиха 1 или 2. Последва груб натиск от страна на управата и затворниците прекратиха стачката. Около 15 човека отказвахме да я прекратим и бяхме пратени в карцера. Продължихме я до 14 декември 1989г. В карцера бяхме изолирани от другите затворници. С постановление последва освобождаване на затворници, в голямата си част осъдени за криминални деяния. Последваха няколко месеца сиво затворническо ежедневие. Не пропуснаха да ми нанесат побой дори и на Бъдни вечер, когато вестник " Работническо дело" призоваваше със запалени свещи на прозорците да се засвидетелства "воля за помирение". Надзирателят Заешки го разбираше по друг начин.

По- късно огнярът Недялко Недялков ми каза, че са му докарвали чували с документи за горене. Може-би това са били досиета. Посъветвах го да вземе от тях ако е възможно, обаче той ми отговори, че постоянно има надзирател.

XII. На 11.04.1990г.

отново бях в карцера. На 18.04.1990г. затворниците превземат покривите на Пловдивския затвор и обявяват стачка. По заповед на полковник Карагьозов за атака на покрива 1 затворник се запалва и след няколко дни почива. На 19.04.1990г. идва делегация на СДС, в която е и отец Амбарев. Освободен съм от карцера 6 дни предсрочно. Затворниците им съобщили, че от една седмица съм в карцера. Възстановява се "Клубът за защита на права на затворниците". Затворът е посетен и от екип на телевизията също и от журналиста на "Свободна Европа" Десподов.

На 21.04.1990г. на събрание решаваме да предложим на тези, които са по покривите да слязат и стачката да продължи само с отказ от работа. В затвора идва Илия Минев - председател на "Дружеството за защита правата на човека", който помоли хората да слязат. Стефан Стефанов, един от тях каза, че ще слязат само ако ги помоли изгорелия техен другар. Отказват категорично да слязат. В исканията на "Затворническия комитет" има и такива за признаване на трудов стаж работата в затвора, сключване на договор с предприятия, отменяне на ергенския данък, преразглеждане на всички дела до 10 ноември, право на свиждане всеки месец, право на внасяне на учебници за изучаване на чужди езици, право на религиозна литература. През това време почина още един затворник. На 22.04. сутринта ме извикаха при началника на затвора. Присъстваше и цивилен, към когото се обръщаха с Другарю Полковник. Полковник Карагьозов каза, че затворниците не искат да слязат. Отговорих, че не слизат защото имат в ръцете си един голям заложник - техния собствен живот. Казах им, че по единично не могат да ги свалят, защото те виждат, че стачката по другите затвори продължава. Предложих им да се осигури 30 минути телевизионно време и представители от всички затвори да отидат в София за преговори, като заедно вземат решение за слизане от покривите. Цивилният полковник прие тази идея, дори беше във възторг. Каза, че ще влязат във връзка със София. Насрочихме събрание със затворниците за следобяда, за да им се съобщи решението от София. При започване на събранието присъстваха всички затворници, с изключение може-би на 15-20, които бяха на покрива. Тогава аз предложих с едноминутно мълчание да почетем жертвите на Комунизма в затворите. Очаквах реакция от страна на офицерите и старшините, които също присъстваха на събранието, но такава нямаше. След това произнесох кратка реч, в която заявих, че между затворниците не виждам такива с милиони в Швейцарски банки, не виждам и убийците на Никола Петков, Трайчо Костов и Горуня. За това не се срамувам, че се намирам между убийци, но се срамувам, че убийци манипулират моите човешки права. След това началникът на затвора каза, че отговорът от София е положителен и поиска да изберем представител за преговорите. Затворниците настояваха аз да отида, но аз бях сигурен, че хората от покрива няма да се съгласят, за това предложих да бъде изпратен Стефан Стефанов, който беше заедно с тях. Извикаха го, той дойде в салона, съгласи се и остана да чака колата, която ще го закара в София. Вместо това вечерта са го откарали в друг затвор и по думите му след няколко месеца, жестоко е бит. В затвора нямаше никакви изтъпления, макар че всички затворници бяха заедно. Въпреки това служителите на затвора изпращат телеграма до София, че положението е неконтролируемо. Явно сценария се е водел не от Пловдивския затвор, което ни най-малко не намалява вината на затворническата управа за всичко последвало.

Беше хубав слънчев ден, затворниците се грееха на слънцето и никой не подозираше какво го очаква. Към 22 часа на територията на затвора влязоха "червени барети". Аз бях заключен в килията сам. В коридора чух някакъв шум. Погледнах през ключалката и видях надзирателя Иван Чангалов, че се приближава към врата. Отключи и на вратата застанаха няколко непознати в маскировъчни дрехи. Имаше и такива с милиционерска униформа, но с шлемове. Всички бяха въоръжени с автомати или само с палки. Казаха ми да изляза. В коридора имаше поне 30 човека от двете страни. Започнаха да ме бият жестоко, плачех от болка. Срещу мене насъскаха куче, то ме захапа за гушата но ме пусна, докато неговите "колеги" продължиха да ме удрят. Престанах да усещам ударите. Само виждах как стоварваха върху мен палките и ме ритат, но всичко беше като някакъв кошмарен сън. Спряха да ме удрят и чух глас: "В килията". С пълзене се прибрах в килията.

Пред очите ми се мярна някакъв човек с чук в ръка и заплаши с убийство.

Успях да видя, че всичко в килията е обърнато на опаки. В коридора вече чувах виковете на другите затворници. Цялата нощ бе изпълнена с писъци.

Срещу затвора има жилищен блок. Чух уплашен детски плач.

По-късно разбрах, че и един от надзирателите, беше се разплакал от гледката.

На сутринта в килията дойде отрядният началник капитан Иванов, придружен от надзиратели и каза да не се занимавам с политика.

На 25 април доведоха и друг затворник в килията, който при влизането на баретите се запалил и бе много обгорял.

Казваше се Петър Босев. Казваше, че в коридора са го били. Превръзките му бяха паднали. Помогнах му да се превърже.

Вечерта ме пуснаха да налея вода. В коридора бяха старшина Стоянов - задочника по право, старшина Папазиков и старшина Чомаков.

Започнаха да ме удрят. Старшина Стоянов хвърли палка в коридора и каза да я дам на Чомаков.

Подадох я и той започна да ме удря.

Три пъти ме поваляха с удари на пода. Когато ме пуснаха да вляза в килията, обгорения Петър Босев каза, че предпочита да го бият отколкото да слуша виковете.

Същият беше осъден за криминално деяние, а единият от надзирателите - разбойници, бе правист.

На 27 април отключиха килията.

Началникът на затвора каза да излизам от килията. В негово присъствие започнаха да ме удрят цял кордон от милиционери.

Бях преместен в друга килия, заедно с още няколко затворници.

На 28 април отново ме изкараха в коридора и отново старшина Стоянов заедно с един милиционер и един цивилен ми нанесоха побой.

Тук трябва да отбележа, че след 22 април затвора бе пренаселен от милиционери от Пловдив.

Сградата кънтеше от писъци седмици наред.

Направиха "тежък" салон. Последва карцер за всички от този салон.

Свиждане ни бе забранено до август, което не се отнасяше за някои хора.

Едва на 23 септември дойде подполковник Пендаров - главен Военен прокурор от Пловдив, за да разследва случилото се.

По същото време насрочиха преразглеждане на делото ми след намеса на "Амнести Интернешънъл".

На 24 януари 1991г. бях освободен от затвора.

XIII. РАЗОЧАРОВАНИЕ ОТ СЪСТОЯНИЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА КОЯТО ЗАВАРИХ.

Написах писмо до Президента и описах издевателствата. Отговор все още няма, отговор от този, който си пиеше кафето с Митеран, когато ние бяхме задържани по участъците на МВР или пребивани от бой по затворите.

XIV. ПРИКАЗКАТА ЗА НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ - ПРИСПИВНА ПЕСЕН.