Гледан отвън, Ватиканът изглежда имунизиран към промените и глух за скандалите. Истината е обаче, че най-старата религиозна институция в света почти никак не прилича на мистериозната църква, рисувана от въображението на специалистите по конспиративни теории. Католицизмът днес привлича милиони нови и най-различни последователи, които приемат църковната традиция на дебата и независимостта й в проповедта.
От Джон Л. Алън-младши
"Католическата църква се смалява"
Не. Дали заради глобалния недостиг на свещеници, празните скамейки в бивши католически крепости или лавината от скандали, свързани със сексуално насилие, може наистина да останем с впечатлението, че съвременната католическа църква е в упадък. Истината е, че тя преживява най-големия растеж в историята си от 2 хилядолетия насам. Католиците по света нарастват от 266 млн. през 1900 г. до 1.1 млрд. през 2000 г. - увеличение с 314%. За сравнение - населението на света е нараснало с 263% през миналия век. Следователно църквата не просто се възползва от демографския бум, тя успешно привлича нови вярващи.
Да, католицизмът се свива в Европа, а щеше да губи почва и в САЩ, ако не бяха имигрантите, особено от Латинска Америка. Скорошно изследване на Pew Forum открива, че цели 10% от американците са бивши католици. Този упадък обаче е компенсиран от растежа на църквата в Африка, Азия и Латинска Америка. Само в централна Африка броят на католиците нараства с изумителните 6700% през миналото столетие - от 1.9 млн. до 130 млн. души. В Демократична република Конго днес има същия брой католици като в Австрия и Германия, взети заедно. В Индия има повече католици, отколкото в Канада и Ирландия, взети заедно.
Всъщност католицизмът не се смалява, премества се демографският му център. Това, което в миналото е било една в голяма степен хомогенна религия, концентрирана в Европа и Северна Америка, днес действително е универсална вяра. През 1900 г. само 25% от католиците живеят в развиващите се страни; днес те са 66% и броят им продължава да расте. След няколко десетилетия новите центрове на теологичната мисъл вече няма да бъдат Париж и Милано, а Найроби и Манила.
Раждаемостта в днешно време спада в голяма част от развиващите се страни, поради което е малко вероятно в следващите 100 години католицизмът да запази впечатляващия темп на завоеванията си от ХХ век. В части от Латинска Америка, Африка и Азия католицизмът е изтласкан от конкурентите му като особено бързо разпространяващите се евангелски и петдесетни църкви. Все пак най-голямото предизвикателство пред католическата църква днес не е как да се справи с упадъка, а как да се превърне в една мултикултурна вяра.
"Католицизмът е в дясната страна на политическия спектър"
Само отчасти. Зависи от използваната дефиниция на "дясно", както и за коя точно църква става дума. Вярно е, че институционалните структури на католицизма са инстинктивно консервативни. През ХIХ век папа Григорий ХVI действително блокира строежа на пътища и газовото осветление в папската държава от страх докъде могат да доведат подобни "неестествени" нововъведения. Също така е вярно, че по спорни въпроси като абортите, еднополовия брак и изследванията с ембрионални стволови клетки официалните католически позиции са твърдо на страната на културната десница (тези консерватори, които виждат дясната позиция като връщане към изконните ценности - бел. ред.).
И все пак църквата винаги е била нещо повече от своята йерархия, а нагласите на базово ниво са всичко друго, но не и уеднаквени. САЩ предлагат подходящ пример. Исторически американските католици са демократи и въпреки агресивните опити на консерваторите да ги спечелят от времето на Рейгън насам и сега съществува значителен корпус от либерални католици. Доказателство за това дават повечето социологически проучвания, правени преди президентските избори през 2008 г., които показват, че католиците са разделени поравно между Барак Обама и Джон Маккейн (в крайна сметка Обама получи преднина от девет пункта - бел. ред.).
А даже и официалните позиции на църквата едва ли ще спечелят безрезервното одобрение на светските консерватори. Покойният папа Йоан Павел II бе водещ морален критик и на двете войни в Персийския залив. Папа Бенедикт ХVI изобличава "фалшивите упования" на пазарния капитализъм в американски стил, а освен това се очертава и като красноречив еколог. Заедно с това католическата църква официално е против смъртното наказание, против търговията с оръжие, за ООН и за имигрантите - все позиции, които са анатема за мнозина от десницата.
Епископи и теолози настояват, че ако разглеждаме католическата социална доктрина в пълнота, църквата ще се окаже несъвместима с което и да било светско формирование. Джон Кар, служител ветеран на американската "Конференция на католическите епископи", нарича католицизма политически бездомен. На 5 от деветте на брой президентски избора в САЩ за периода 1972 - 2004 г. повече американски католици гласуват за републиканец, а за демократ - на 4 от тях. Независимо дали това се дължи на официалното църковно учение или на нагласите на вярващите, католическата църква не е американската републиканска партия в състояние на молитва.
"Църквата е богата като Крез"
Не точно, макар че със сигурност не е и бедна. Всеки, който е стоял на площад "Св. Петър" в Рим и е гледал някой от принцовете на църквата (разговорното название на католическите кардинали) да излиза от черен мерцедес с ватикански номер, със сигурност трудно ще преглътне стоновете колко трудни били времената за църквата.
И въпреки това богатството на католичес ката църква обикновено е преувеличено. За Ватикана например се твърди, че се къпе в разкош, но неговият годишен бюджет се равнява на по-малко от 400 млн. долара. За сравнение - бюджетът на Harvard University е над 3 млрд. долара. Ватиканският портфейл от акции, облигации и недвижимо имущество се равнява на приблизително 1 млрд. долара. Ако си позволим едно малко произволно сравнение, Forbes изчислява, че Опра Уинфри сама притежава активи на стойност 2.5 млрд. долара. Културно-историческите съкровища на Ватикана, като например "Пиета" на Микеланджело, са буквално безценни - те са вписани във ведомостите на Ватикана със стойност от по 1 евро, тъй като никога не могат да се продават или залагат.
Католическите енории и епархии по света понякога са едри собственици на земя, но църквата поддържа и огромна мрежа от училища, болници и социални центрове. Тази инфраструктура може да произведе на пръв поглед впечатляващи доходи. През 2001 г. годишните постъпления в различните програми на католическата църква в САЩ се равняват на 102 млрд. долара. Въпреки това повечето от тези програми едва излизат на нула, а нерядко дори са на червено, защото те обикновено обслужват социални групи с ниски доходи и малцинства. Извън Европа и САЩ повечето енории и епархии преживяват с мизерен бюджет, да не говорим за мисионерите, които често живеят в отчаяна бедност в отдалечени райони.
Католиците, почвайки от папата и стигайки до обикновения енориаш, редовно призовават църквата да възприеме по-голяма "простота" и е напълно справедливо да се очаква една организация, изискваща справедливост за бедните, сама да практикува това, което проповядва. Популярните представи обаче за чувалите с пари, нахвърляни в мазето на църквата, са заблуждаващи. Тях просто ги няма.
"Църквата никога не се променя"
Погрешно. Истината не е, че църквата не се променя, а че тя никога не признава промените си. Дългогодишните католици знаят, че когато авторитетно лице в църквата започне изречението си с "както църквата винаги е проповядвала", някоя отдавна установена идея или практика ще бъде преобърната с главата надолу.
Например едно време църквата е смятала лихварството за грях, което днес вече не е догма. Припомнете си и това, че когато папите са имали и светска власт, те са наказвали престъпниците със смърт - посетителите в Рим могат да надникнат в музея по криминология, където ще видят идеално запазена папска гилотина, дар от Наполеон. Днес, разбира се, католическата църква е водеща в световните кампании срещу смъртното наказание. Съвсем наскоро папа Бенедикт ХVI изостави вярата в чистилището - специално преддверие в задгробния живот, предназначено за непокръстените бебета.
Апологетите на църквата може да твърдят, че онова, което се променя в подобни случаи, са историческите обстоятелства, а не фундаменталните принципи. Но при всички положения нещо важно си отива. Типичният случай е нарастващото напрежение от низините в крайна сметка да избликне и да доведе до съответния пробив, както става по време на Втория ватикански събор в средата на 60-те години на ХХ век. Внезапно службите започват да се извършват на местните езици, а не на латински; от критик на либералността в религията католицизмът става застъпник на човешките права, а "еретиците" протестанти се превръщат в "разлъчените братя".
Това не означава, че църквата е разграден двор. И в бъдеще няма да има папа, който да проповядва, че Исус не е съществувал, че не е бил Божи син или че използваните в католическата служба хляб и вино май не се превръщат в тялото и кръвта Христови. При католицизма винаги имаме смесица от приемственост и промяна. Трудното е да се предскаже какво може да се промени и кога.
"Ватиканът е забулен в тайнственост"
Не съвсем. Всъщност Ватиканът съвсем не е толкова потаен, колкото повечето други институции с глобален обхват - да речем, американското правителство или Coca Cola. Ватиканът не събира снимки от шпионски спътници и не е вманиачен да засекретява устройството на технически авангардни оръжия. Той няма търговски тайни, няма научно-развойна дейност или планове за пазарно присъствие, които трябва да се пазят далеч от любопитните очи. В резултат от това много по-голяма част от дейността на Ватикана се провежда пред погледа на обществеността, отколкото външните хора си представят.
Отгоре на това Ватиканът не е особено умел в пазенето на тайни, дори когато реши да ги пази. В крайна сметка това е бюрокрация, пълна с хора, мислещи по свой начин и със силни убеждения. Рано или късно повечето неща изтичат. (Има една известна поговорка, че Рим е град, в който всичко е мистерия, но нищо не е тайна.) През лятото на 2007 г. папа Бенедикт ХVI издаде дългоочакван декрет, който даде на свещениците разширени пълномощия за празнуване на старата латинска служба. Но когато декретът се появи, той не предизвика никакви вълнения, защото съдържанието му бе изтекло в пресата месеци преди това и вече бе подложено на изчерпателен анализ.
Проблемът на Ватикана е не толкова в неговата потайност, колкото в изключителната му уникалност. Той не прилича на никоя друга институция и има своя собствена история, език и самобитни ритми. Ако не знаете разликите между възгледите за благодатта на йезуитите и на доминиканците през ХVI век например или между "стол" и "столђ", разговорите във Ватикана често ще ви се сторят ужасно трудни за разбиране. Ако пък, да речем, не сте наясно, че заместник-началникът в повечето канцеларии е човекът, който действително върши работата, ще ви бъде трудно да следите прехвърлящата се топка на църковните работи. Разковничето към разбирането на Ватикана е овладяването на неговата култура. Ако го постигнете, воалът на тайнствеността бързо ще се вдигне.
"Католицизмът е вманиачен в секса"
Не, вие сте вманиачени. Преди сексуалната революция през 60-те години идеята, че католицизмът е строг в морално отношение, би се сторила изключително странна на повечето хора. Старите критики към католиците гласят, че те са прекалено отдадени на удоволствията на плътта, особено секса и пиенето, за разлика от по-въздържаните протестанти. Както някога е писал католическият поет Хилеър Белък: "Където католическото слънце червенее, там все е смях и виното се лее." Когато критиците днес атакуват католицизма за "пуританските" му позиции, човек може да си представи как истинските пуритани, презирали римокатолическата църква заради моралната й разпуснатост, се обръщат в гроба.
От 60-те години обаче католицизмът непрестанно е въвличан в публични дебати по така наречените тазови въпроси - като например правата на хомосексуалните, ролите на половете в семейството, абортите, противозачатъчните средства, изкуственото осеменяване и други страстно обсъждани теми на сексуалната етика. Католическите постулати, които в миналото се възприемали от средния човек като умерени или дори либерални, като например насърчаването на голямото семейство, започват да изглеждат все по-остарели на повечето наблюдатели.
Истината е, че становищата за секса и половете се оспорват дори в самата църква. Проучванията показват, че много католици, поне в САЩ, не са съгласни с официалните позиции на църквата по въпроси като противозачатъчните средства, оплождането ин витро и правото на свещениците да се женят. По-скромни мнозинства подкрепят ръкополагането на жените за свещеници и се противопоставят на категоричната заб рана върху абортите. И въпреки че свързаните с правото на живот въпроси са съществен фактор при избора на президент за много американски католици, въпросите на социалната справедливост, като например подпомагането на бедните семейства и реформата на имигрантския режим, често са не по-малко важни. Както и по много други теми, католическото мнение е далеч по-разнообразно (и толерантно), отколкото често си мислим.
Ако някъде се занимават прекалено много със секса, това е в популярната култура, а не в църквата. През първите години на своето папство Бенедикт ХVI всъщност използва думата Африка четири пъти повече, отколкото думата секс. Въпреки това обаче един-единствен ватикански документ, забраняващ на гейовете да стават свещеници, доминира във вестникарските заглавия. Пресечните точки между секса и религията чисто и просто се продават добре, но не е особено справедливо да обвиняваме църквата за това.
"Църквата е ултрайерархична"
Не съвсем. Католицизмът има ясна йерархия, което го прави доста необичаен на фона на съвременните религии. "Кодексът на каноничното право" на църквата придава на папата "върховна, пълна, непосредствена и универсална пряка власт". Тази йерархическа структура подхранва усещането, че католицизмът се ръководи почти изцяло отгоре надолу. На практика обаче е една доста хлабава и децентрализирана институция.
Римската курия, централната администрация на църквата, разполага с апарат от 2700 служители, които движат въпросите на над 1.1 млрд. католици. Ако в американското правителство се приложи същото съотношение между бюрократи и граждани, апаратът на федералната власт щеше да се състои от около 700 души. С други думи, Ватиканът не разполага със средствата да ръководи ниските нива освен в много редки случаи.
Освен това римокатолицизмът не представ лява гигантски холдинг. Активите на енориите по света не принадлежат на папата, а на съответните епископи, което им дава значителна автономия по административни въпроси. През 2001 г. например Рим заповяда на архиепископа на Милуоки да спре ремонта на местната катедрала, защото не одобрявал архитектурния проект. Архиепископът отговори, че той плаща на строителите, а Рим може да си гледа работата.
Дори в самия Ватикан службите действат доста независимо една от друга. Понякога лявата ръка на Рим наистина не знае или не одобрява онова, което прави дясната. През годините на Йоан Павел II например собственият му началник на церемониите често организира папски служби, които пренебрегват въведените от канцеларията на Ватикана промени в литургията.
Реалното състояние на църквата вероятно най-добре се изразява от старото остроумие, че католицизмът е "абсолютна монархия, омекотена от селективно неподчинение". Зад местната независимост и променящите се реакции в контекста на скандалите почти винаги има един впечатляващ по своя размах жив дебат. И тъй като църквата става все по-разнообразна, тази традиция на диалог и размисъл ще бъде все по-важ на за нейното бъдеще. Папите и практиките ще се сменят, но фундаментът на вярата вероятно ще си остане силен и гъвкав.
Статията е публикувана във
Foreign Policy - България,
брой 23, януари 2009
1 коментар:
"При католицизма винаги имаме смесица от приемственост и промяна. Трудното е да се предскаже какво може да се промени и кога."
Това ми напомня за шегата"
"НАЙ СИГУРНОТО НЕЩО В ЖИВОТА Е СМЪРТТА,А НАЙ ТРАЙНОТО ПРОМЯНАТА!".
Публикуване на коментар