Телевизията - харакири за мозъка

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3846131

Много хора вярват, че висенето пред телевизора информира, забавлява и успокоява. Все повече специалисти обаче подлагат това на съмнение, пише "Дойче веле"

През свободното си време повечето хора гледат телевизия. Все по-малко са тези, които четат книги, ходят на разходки или играят с децата си.

Телезрителите вярват, че висенето пред екрана не вреди на здравето, а напротив - информира, забавлява и успокоява.

Все повече специалисти обаче подлагат на съмнение тази убеденост и предупреждават за опасностите от телевизията.

Безмозъчност?

Сигурно не всички знаят, че като медия телевизията установява пълен контрол над зрителя. Причината е проста: при гледането на телевизия почти се изключва лявото полукълбо на мозъка, което отговаря за аналитичните мисловни процеси.

Тоест, когато седим пред екрана, вместо да анализираме видяното и чутото, ние попиваме информациите и несъзнателно ги приемаме за чиста монета.

Хипнозата

Когато гледаме телевизия, изпадаме в състояние, подобно на транс. Така се променя предният лоб на мозъка, който отговаря за аналитичната дейност. Освен това човек използва само дясното полукълбо, а лявото с течение на времето закърнява.

Хората, които прекаляват с гледането на телевизия, след време може да загубят способността да се концентрират и да решават сами проблемите си.

Промиване на мозъци

Половин минута след включване на телевизора човек, тъй да се каже, остава само с половин мозък. Информацията, която идва от екрана, често пъти се приема наготово, с други думи - мозъците се промиват.

Бизнесът и политиката особено обичат да използват този ефект на телевизията - за реклама и за манипулация. В Англия, например, чрез телевизията въздействат върху затворниците.

Еднопосочна улица

Човекът пред телевизора не обменя информация, той просто попива идващото от екрана. Тоест, комуникацията е едностранна. Зрителят понякога се превръща в пасивно кошче за ненужни съобщения. Въпреки това обаче мнозина продължават да вярват, че техният приятел, телевизорът, не може да им навреди.

Лошите новини са истински новини

Новините се въртят непрекъснато по всички телевизионни канали. По-страшното е, че те почти винаги са тревожни, дори ужасяващи.

Специалистите по комуникации отдавна са доказали, че лошите новини привличат вниманието на повече зрители, отколкото добрите. Това претоварване на мозъка с отрицателни емоции влияе на психиката, а от там и на здравето.

Наркотично въздействие

Голяма част от зрителите пускат телевизора си сутрин след ставане и не го спират дори вечер в леглото. Ако ги питате защо, ще чуете какви ли не обяснения: "Самотен съм, това ми е компанията", "Не мога без новини!", "Вечер ми трябва нещо преди заспиване". В действителност тези хора са психически зависими от телевизията, но както всеки зависим човек никога не биха го признали.

Немалко са домакинствата, където всеки си има собствен телевизор в стаята. Вечер всеки се инсталира пред своя си екран, което обрича човешката комуникация. Тъжната реалност е, че повечето възрастни предпочитат да гледат телевизия, вместо да разговарят с партньора и децата си.

В подобни семейства конфликтите и противоречията не се обсъждат, а се премълчават. При родителите гледането на телевизия поотделно води до пълно отчуждаване и пасивност. Много бракове умират в бавна агония, а за децата последствията са много по-страшни.

Деца с възпалени очи

За да израстне нормално, всяко дете има нужда да играе с други деца - така трупа опит и т. нар. "социална компетентност". Детето трябва да се движи, има нужда от стабилна емоционална връзка с родителите.

Огромна част от съвременните семейства нямат време да се занимават с децата. Вместо това ги оставят часове наред в пасивна отпуснатост пред телевизора. Последиците са фатални...

Убиец на въображението

Изследователи от университета във Вашингтон доказват, че гледането на телевизия, видео или дивиди, както и компютърните игри са пагубни за детското развитие. Eдностранната комуникация с уредите не учи децата на нищо, напротив - тя задушава детското въображение.

Детските филми често не са подходящи за деца. Особено най-малките зрители (под 3 години) не разполагат с необходимите знания, за да разбират изцяло действието.

Да не говорим, че бързата смяна на сцените и музиката ги претоварват. Малките не правят разлика между видяното и реалността, което води не само до страхове и кошмари, но и до нереалистична представа за заобикалящата ги действителност.

И още ТВ-болести

Психолози и педагози стигат до извода, че децата, които прекарват много време пред малкия екран, се оплакват от слаба памет и липса на концентрация, че имат трудности с логичното мислене и не показват съпричастност към околните.

ТВ-зависимите деца са пасивни, с наднормено тегло и в много случаи психично разстроени.Университетът в Саарбрюкен изнесе още шокиращи данни.

Деца и подрастващи, които главно седят пред телевизора или компютъра, имат множество здравословни проблеми. Те страдат от изкривявания на гръбначния стълб, прегърбване, хлътнал гръден кош, изкривени рамене и крака. Част от тях имат проблеми с равновесието и не могат да стоят изправени със затворени очи по-дълго от минута.

В координацията на тялото ни участват очите, мускулите, ставите, костите, кожата и не на последно място - вестибуларният апарат. Дългото втренчване мобилизира само зрението, а всичко останало закърнява.

Заради това децата, които не се движат достатъчно, не са и в състояние да стоят изправени със затворени очи.

Коварните реклами

Рекламите също въздействат отрицателно върху зрителите. Те са пълни със съмнителни твърдения, като например "най-щастлив е този, който купува най-много". Лошото е обаче, че тези твърдения засядат директно в подсъзнанието.

Така телезрителят е склонен да повярва, че всички проблеми в живота се разрешават само и единствено с покупката на правилния продукт.

Пак лошо за телевизията

Оказва се, че това е най-популярното занимание преди сън и почивката на мнозина зависи от тв програмата, а не от "природните разписания"

Учените не спират да говорят за вредата от телевизията.
Оказва се, че това е най-популярното занимание преди сън и нощната почивка на повечето хора зависи от телевизионната програма, а не от "природните разписания", като биологичните фактори, настъпването на нощта и т.н.
Зяпането на безброй канали преди лягане разваля нощния сън и може да причини хронични здравословнипроблеми, предупреждават отново учените, цитирани от "Дейли телеграф".
Те са установили че тази практика масово измества изискващите дисциплина и усилие физически или дори по-интелектуални занимания.
Изследване на Университета в Пенсилвания сред 21 475 пълнолетни установява, че гледането на телевизия в леглото заема близо 50% от времето преди сън.
Напоителният сън е изключително важен, тъй като позволява на мозъка да се възстанови след тежкия ден.

Липсата му пък увеличава риска от наднормено тегло, сърдечни заболявания и депресия, напомнят специалистите.
В случаите, когато поради дежурства и много работа се налага да спим по-малко, това може да се компенсира със саможертвен отказ от малко телевизия, предлагат те.

Проучване: Нещастните хора гледат телевизия, щастливите правят секс

Според специалистите гледането на телевизия кара човек да се почувства добре за кратко време, но в дългосрочен план води до общо усещане за подтиснатост и неудовлетвореност от живота.

Нещастните хора гледат много повече телевизия, докато щастливите четат или се срещат с приятели, разкриват резултатите от над 30-годишно изследване, проведено от американски социолози от Университета в Мериленд.

Резултатите сочат, че хората, които определят себе си като "не щастливи", прекарват 30% повече време на ден пред синия екран, отколкото "много щастливите". Доволните от живота си гледат телевизия около 19 часа седмично, а останалите - над 25.

Според специалистите висенето пред телевизора кара човек да се почувства добре за кратко време, но в дългосрочен план води до общо усещане за подтиснатост и неудовлетвореност от живота.

Това е леко и приятно занимание, което обаче няма дълготрайна полза за човека и просто изяжда времето, което би могло да се посвети на други занимания. Те може и да доставят много по-малко непосредствено удоволствие, но да са далеч по-обогатяващи в дългосрочен план, категорични са учените.

"Удоволствието всъщност е кратко. Колкото по-дълго седите пред телевизора, толкова нараства риска след това да станете с чувството на неудовлетвореност, тежест и тревога", обяснява един от изследователите Джон Робинсън.

"Телевизията не изисква прекалено напрягане на мозъка, не е трудно и ангажиращо занимание и е идеално за хора, които имат проблеми със социализацията или ограничени възможности за други дейности като спорт и т.н.

Освен това хроничното усещане за нещастие може да бъде травмиращо в социален и личен план и да се отразява зле на способността за работа и общуване, но дори и най-подтиснатият човек може просто да включи дистанционното и да се остави да бъде пасивно забавляван или поне отвличан от мислите за нещастието си.

Така че се получава нещо като омагьосан кръг - всъщност самото усещане за неудовлетвореност води към дивана пред телевизора като своебразен отдушник."

Двойките с нещастни бракове също сядат по-често пред синия екран. За разлика от тях щастливите правят 30% повече секс, по-често посещават религиозни служби и четат вестници.

"Щастливците" предпочитат да прекарват времето си в правене на любов, четене на книги, социални контакти, както и да отделят време за семейството си или да се отдават на обществено полезна дейност.

Същевременно учените потвърждават, че гледането на телевизия е нещо като "универсално занимание", директно свързано с усещането за приятно прекарано време. Повечето анкетирани са го оценили с 8 по десетобалната система.

Според обяснението на психолозите от екипа гледането на телевизия е своеобразно бягство от действителността, а към това са склонни повече неудотвлетворените от живота си хора, които в същото време не намират достатъчно сили и мотиви да го променят.

Е, има и добра новина за телевизиите. Според един от авторите на изследването глобалната финансова криза може да доведе до повишаване на интереса към тях. В крайна сметка това е едно от заниманията на безработните.

Резултатите от изследването са публикувани в новия брой на списанието Social Indicators Research.

Детски закони за собственост

 

1. Ако го харесвам, то е мое
2. Ако е в моите ръце, то е мое
3. Ако мога да ти го взема, то е мое
4. Ако допреди малко съм го имал, то е мое
5. Ако то е мое, то никога не може да стане твое.
6. Ако строя нещо, то всички части са мои.
7. Ако изглежда като мое, значи е мое.
8. Ако си мисля, че е мое, значи е мое.
9. Ако то е твое и аз го открадна, значи е мое.....

Участвам, още не знам защо. Почти консервативен манифест

http://www.kultura.bg/bg/article/view/18244

 

В брой 11 на „Култура” („Диалог за бъдещето, но не в картинки” от Теодора Георгиева) прочетохте подробна информация за конференцията „Диалог за бъдещето”. Няма да я повтарям. Явно и в ХХІ век има хора, които задават главния въпрос: „Какво да се прави?” Тъй като отговорът на Чернишевски от ХІХ век не ми харесва, днес очаквам нещо различно. Нека хванем веднага бика за рогата! Според мен, ще е достатъчно далече и достатъчно близо до целта, ако тръгнем от категоричен отговор на два въпроса:

„Можем ли да продължим да живеем по същия начин като досега?”

„Истина ли е, че ако не направим необходимото, децата ни загиват?”

Организаторите предложиха примерен въпросник. В него най-много ми харесва въпроса „Какво би станало, ако не направим нищо?”. Смисълът е да можем веднага след отговора да кажем какво точно трябва да правим.

С риск да бъда сметнат за екстремист, бих добавил въпросите: «Готов ли си да зарежеш повечето неща, с които се занимаваш, за да участваш в спасяването на света?» и «Какво направи досега във връзка с тази цел?»

Образованието действително е в пряка връзка с главната тема, но нека на първо време не смесваме образованието и това «как си представяме бъдещето», а ги обсъждаме успоредно. В никакъв случай не искам да правя обструкции на инициативата, напротив – опитвам се да бъда полезен... по моя начин.

Тактиката на бързите решения досега наистина не даде резултат... защото никой не си даде зор да побърза. „Диалогът за бъдещето” е поставен смислено – да тръгнем от частното към общото, от себе си към обществото, от семейството към училището, от споделената представа за желаното бъдеще към образованието на бъдещето. Звучи сериозно. Затова ще се опитам да потисна законното си нетърпение – след 45 години социализъм и още 20 мотаене из пустинята. Собствената ми дистанция е голяма – 6 години детство, 17 години учение, 2 години казарма и 35 години даскалуване. Години на напразни надежди, безплодни усилия, бури в чаша вода. Четири умни, красиви, възпитани, здрави деца и няколко също такива жени – разпилени по четирите краища на света, загубени за България. Десетки непостроени архитектурни проекти, стотици текстове, които не стигнаха поне до най-близките ми хора. Ако след всичко това съм готов с отговорите, не е ли срамота да прахосам останалото ми време по пътя на диалогистите?

Избраната тактика за натрупване, пресяване, обобщаване, ферментация и дестилация на възгледите на родителите и учителите (ах, да – и на учениците) е... недостатъчна. Ако в този диалог дойдат хора с готови, ясни решения, изстрадани и премислени през годините, защо да тръгваме от далечния край? Само защото някой, някъде, пауърпойнт всезнайко е казал, че това е начинът? Защото имало някакви пари за точно такава дискусия? Затова нека ми е простено, ще постъпя по схемата, възприета в някои парламенти и управителни съвети, по-добри или поне по-резултатни от НС на РБ. Схемата на обсъждане на решенията, която ме устройва, е следната: първо - формулираното решение (извод, намерение), после - начинът му на реализация, най-накрая мотивите и ако остане време – актуалната картина. Ако решенията са ясни, а начините очевидни, не си струва да губим време за обяснение на мотивите. Мотивите така и така са ни ясни, ситуацията – също, поне на моето поколение.

Ако обществото се разпада, а планетата е пред колапс, какво би трябвало да е адекватното ни поведение? Отговор – консервативно. Обратно на тенденцията, възприета още с Търновската конституция, искам в края на дните да дадем шанс на противното на либералното и радикалното (думите са в имената на конкретни български партии от миналото преди комунистите). Обратното на доминиращата ХХ век тенденция е опазващото, еволюционното, консервативното. Ако нямаме понятие какво значи консервативно,ще се опитам в няколко абзаца да го кажа:

В политиката: Ограничено избирателно право - имуществен избирателен ценз, рестриктивни горна и долна възрастови граници за гласуване и властване, условия за трайна уседналост и грамотност, за платени данъци и дължими заплати, чисто досие. Истински независими три власти. Мажоритарни избори (България е малка страна, всички се познаваме). Управление с референдуми, подвластни на същите рестрикции като изборите. Публичен регистър на собствеността. Безпартийност.

В обществото: Ясно изразена класова принадлежност, имуществена сегрегация, данъци, базирани на доходите и местообитаването, споделена грижа за децата и нетрудоспособните, обществена нетърпимост към всички форми на паразитиране (включително рентиерството), персонализация на милосърдието. Закон за проституцията. Доброволната евтаназия разрешена. Инкриминиране на абортите без медицинско предписание. Отказ от обществено подпомагане на алкохолиците, пушачите, наркозависимите.

В семейството: Задължителни форми и правила на семейно общуване. Въвеждане на римското право при наследяване, бракосъчетание и развод, строги правила за отказ, придобиване и отнемане от/на родителски права и задължения, трайни стандарти за общинската отговорност спрямо болните, сираците и изоставените деца. Отказ от държавно и всеобщо насърчаване на раждаемостта. Обвързване на семейството с образованието и обществения живот.

В науката и културата: Гарантиран от държавата постоянен (примерно за 25 години) процент от бюджетните разходи за наука и култура, ориентиран към средния процент от БВП за ЕС. Насърчаване на частното финансиране за науката и културата с трайни норми за дължими данъчни компенсации. Гарантирана децентрализация (автономия) на науката и културата. Мерки срещуакадемичното лицемерие. Стабилни промени в патентното право.

В религиите и вероизповеданията: Култ към предците, нова погребална култура. Правни и икономически стандарти за упражняване на култовете и ритуалите без оглед на традиционни и нетрадиционни. Категорично отделяне на църквите от държавата, на светското от религиозното образование. Публичност и прозрачност на становищата на вероизповеданията по принципни и актуални въпроси от политическия и обществения живот на страната (по този текст, например).

В администрацията: Ново териториално деление на страната и градовете. Ликвидиране на областните управи като наследство от чужда, имперска практика. Свиване на числеността и финансирането на държавната и общинската администрация. Съкращаване броя на министерствата, комитетите и народните представители. Въвеждане на „мълчаливото одобрение” и „анонимно обслужване на едно гише” като основни практики. Комасация и публичност, персонализация на собствеността. Увеличаване правата и задълженията на общинската полиция. Децентрализация на държавните и националните културни институти.

В правната система: Изборност на местно ниво за съдиите, прокурорите и полицейските началници. Равнопоставеност и неприкосновеност на частната, държавната и общинската собственост. Задължително прилагане „правото на първи купувач” от общините и съседите. Зачитане правото на заинтересовани лица на обществените организации, сдружения и инициативни комитети (включително училищни и църковни настоятелства). Разширяване на правата за употреба на оръжие както от гражданите, така и от полицаите. Връщане на смъртното наказание. Инкриминиране на разхитителството, палежите, посегателствата срещу природата и злоупотребите с власт като национални предателства. Въвеждане на принудителен труд като основна наказателна мярка.

В образованието и спорта: Стандартни изисквания за добро възпитание, образование и физическа култура заедно като три неделими условия за участие в обществения и политическия живот и оттук – в икономическото благополучие. Насърчаване и подпомагане на масовия спорт за сметка на професионалния. Задължителни държавни стандарти на обучение в трите области – образование, гражданска дисциплина и физическа култура. Връщане към всеобща военна служба за всички български граждани (където и да са по света). Разделно (по възраст и пол), едносменно, профилирано и задължително обучение до 7 клас. Равнопоставени, различни по форма, съдържание, програма, рейтинг и собственост училища от всякакъв вид – основни, средни, висши и полувисши.

Разбира се, консерватизмът не се изчерпва, нито дори се зачева единствено от тези само нахвърляни принципи и намерения. Какво е консерватизъм – за това има писани томове. Тук се опитах да изброя възможно най-кратко (и засега немотивирано) моятапредстава за възможния български консерватизъм през ХХI век. Тя, естествено, подлежи на оспорване, допълване, на доказване и на коментари, но няма защо тепърва, бавно и полека, политически коректно и колективно безотговорно да стигна до същите или противоположни (или още по-зле - ни риба, ни рак) решения, както има опасност да се случи по поетия от „Диалог-а” път. Тук става дума за премислени работи. Никой шанс не е за изпускане, особено ако учени и отговорни хора тръгнат по следите на шанса. Ако г-н Явор Джонев и диалогистите намерят като крайни решения нещо подобно (или безподобно) на изложеното тук, аз пак ще съм щастлив, че съм участвал. Това е моят град, моята страна и моите деца (и внуци - за тях става дума); и аз предлагам, освен отпред назад, да вървим едновременно отзад напред, за да не губим време.

Най-голямата пречка пред държавния кораб, който досега не можа (а трябваше) рязко да завие, да смени курса, беше политическият популизъм. Най-сигурният, най-масовият, най-привързан към статуквото електорат е огромната, некадърна, мързелива, неспособна на реорганизация българска администрация – хранилка и рожба на политическите партии, наследство от негодна образователна система. В угода на тази най-масова и зловредна „класа” никоя политическа партия не заяви намерения и практики, много по-малко драстични от моите тук. Защо? За да спечели властта с гласовете на малцинството. Могат ли консервативните идеали да получат подкрепа от „мълчаливото мнозинство”? Как да накараме мнозинството на негласуващите да гласува? Ето това саистинските въпроси, до чиито отговори трябва да стигнем. Предполагам, знаем, че сме съгласни в името на какво го правим – в името на бъдещето. И ако за тази популация е късно, то поне в името на бъдещето на територията и нейните бъдещи обитатели (които и да са те) следва да се погрижим. Така консерватизмът разбира дълга си... в най-широк смисъл. С тези думи искам да предизвикам съмишленици и опоненти към една истинска плодотворна дискусия в „Култура” - напред и назад из материята, по глобални и отделни въпроси... по същество. И с едно на ум – октомври е близо.

Вече има готова, редовна (достатъчно пълна и честна) националнаподписка за нова Конституция. Бих се гордял, ако един отвариантите на новата конституция излезе от авторите на вестник „Култура” с участието на диалогистите. Наесен предстоят президентски и местни избори. Хоризонтът от две години, в който се очаква „Диалогът” да се произнесе, не ме устройва. От такъв срок печели само статуквото. Първото нещо, по което трябва да постигнем съгласие, е, че ние, диалогистите, сме против статуквото. И оттам нататък да действаме адекватно, тоест, бързо. След като приемем, че сме против статуквото, сиреч - против начина на управление на България (който зависи от Конституцията), и че ще действаме бързо, вече можем да се отдадем на критика, самокритика, мотиви, коментари, поезия, взаимни упреци и доказателства, доколкото ни позволяват времето и силите.

Бел. ред. Текстът на Павел Попов съдържа достатъчно провокативни тези, които се нуждаят от коментар или опониране. Вестникът е готов да предостави страниците си на всеки, който се реши да ги направи.

Павел Попов

За или против атомната енергетика

http://mail.duma.bg/duma/node/13769

Вредите от нея са по-малки, отколкото от автомобилите

20. Април 2011, брой 91

Атанас Стригачев


    Проблемите за бъдещето на атомната енергетика винаги са стояли пред обществото още от самото й зараждане преди повече от половин век, но сега особено се изостриха след бедствието, сполетяло Япония. Те са на дневен ред пред всички страни, като у нас станаха още по-актуални във връзка с въпроса за изграждането на АЕЦ "Белене". По този кръг проблеми взимат отношение не само енергетици, икономисти и еколози, а дори и политиците - специалисти по всичко. Изказват мнения и некомпетентни хора, които имат известно основание, защото при евентуално нещастие всички ще сме равни.
Макар сега да нямам пряко отношение към атомната енергетика, мисля, че имам не само право, но и задължение да изразя определена позиция. Първият наш учебник по ядрена физика, преиздаван няколко пъти, е написан от мен и по него се подготвяха за работа първите наши специалисти в АЕЦ "Козлодуй". Мои разработки по ядрена физика са цитирани в енциклопедични справочници както в СССР, така и в САЩ.
Основните въпроси са три. Първо, съществува ли някаква опасност от развитието на атомната енергетика? Второ, кой и как трябва да решава нейните проблеми? И трето, какви съображения може да има против строежа на АЕЦ "Белене"?
    Да, има известна опасност от ядрените реактори и за нея е писано много, дори сe пише и говори тенденциозно повече, отколкото би трябвало за нормалното информиране на обществото. Но има ли някаква друга активна трудова дейност, свързана с получаване и разход на енергия, която да е съвсем безопасна? Опасна е работата в мините, опасно е пътуването със самолети, с автомобили, опасно е да се ходи на лов, опасно е да се работи на полето, когато гърми. Статистиката показва, че нещастните случаи при лов са колкото и от гръм в полето - около десетина годишно. Десетки са трудовите злополуки, стотици са жертвите от автомобилните катастрофи годишно само у нас. А жертвите от земетресенията по света са хиляди. И въпреки това човечеството не мисли да се отказва от всички тези дейности, защото без тях не би могло да съществува в съвременния си вид, нито да търси друга планета "без земетресения", тъй като такава планета няма. В течение на векове обществото е свикнало със съответния риск и го приема. А атомните централи са нещо сравнително ново и за щастие авариите в тях стават много рядко. Но това, като всичко извънредно, с което не сме свикнали, ги прави "особено страшни". Както казват, "очите на страха са големи!" Ако се пресметне колко много са атомните централи сега по света и какви са жертвите, с които обществото плаща за тяхната работа, и ако това се сравни с жертвите и вредните последствия от автомобилните потоци, ще се види, че за определен период вредите от атомната енергетика са по-малки.
И най-важното е, че както във всяка дейност, така и в атомната енергетика съществуват мерки за безопасност, които могат да сведат риска практически до минимум. Още повече че специално в тази област мерките за безопасност винаги са били прецизирани и са в ръцете на добре подготвени специалисти. Ужасът от атомните бомби и печалният опит от Чернобил са показали на всички, че атомната енергия е феномен сериозен и към него трябва да се отнасяме изключително отговорно.
  Най-убедителното доказателство за правилността на тази теза е самата практика. Известно е, че повече от половината енергия в страните с високо развита икономика се получава от атомните реактори. Ако тяхната работа реално и ежедневно застрашаваше живота на населението, сигурно те биха били отдавна изключени. Но те продължават да работят успешно. Така че теоретично опасности има, но практически те са пренебрежими. Случаят сега в Япония е нещо изключително - аварията е на остаряла централа в резултат на много силно земетресение и цунами. Изключението трябва да бъде повод за повишено внимание и особен урок, но не и за абсолютно отрицание и отказване.
От казаното дотук би трябвало вече да бъде ясен и отговорът на това кой трябва да решава въпросите на атомната енергетика. Естествено, че от икономисти и енергетици относно необходимостта от нови енергетични мощности и от специалисти по безопасната работа на АЕЦ. Този въпрос не бива да се решава на референдум, където еднаква стойност ще имат гласовете на компетентните и на некомпетентните, които биха могли да се влияят от тенденциозна агитация. Ако на избори всеки има право да гласува, защото всички сме членове на обществото и всеки се смята за знаещ по въпроса кой и как да ни управлява, то по специалните проблеми, особено като тези на атомната енергетика, глас трябва да имат само компетентните. Затова тези проблеми трябва да се решават от експерти, които могат да носят отговорност за мнението си.
    И накрая, по конкретния въпрос за АЕЦ "Белене". Много е важно да се изхожда от принципи, защото принципните решения винаги са правилни, за разлика от безпринципността, която води в задънена улица. Факт е, че от гледна точка на енергетиката принципно всички страни са "равни" в смисъл, че за производството на всички трябва енергия. Тук икономическият принцип е прост - който има своя евтина енергия, ще има и силна икономика. Нашите съседи Румъния и Турция се съобразяват с него, разбират предимствата да имат атомни централи и имат намерения да ги строят. Защо на тях да бъде изгодно строителството на АЕЦ, а на нас да не е? Изглежда те не се страхуват от земетресения, а проектите им ще се реализират недалеч от Белене. За всеки, който малко разбира от сеизмология, би трябвало да е ясно, че от Родопите до Карпатите е почти една и съща земетръсна зона. Когато земетръсна вълна се разпространява, тя "не гледа километражните стълбове", а нанася поражения според строителните мерки за безопасност. Щом като други разчитат за безопасност на антисеизмичното строителство, ние също трябва да имаме основание да разчитаме на него.
    Физиката е фундамент на всички природни науки, а за нея енергията е равна на работата. Ако икономиката иска да се съобрази с това положение, нека да не забравя, че има ли енергия, ще има работа - производство и изобщо икономика. Затова бъдещето на всяка страна преди всичко зависи от перспективите на нейната енергетика и, по-точно казано, от нейната атомна енергетика, защото няма по-евтина енергия поне засега и едва ли ще има в близко бъдеще. Следователно АЕЦ "Белене" трябва да се изгражда и то не само безопасно, но и бързо, тъй като забавянето води до поскъпване на строителството. Всяко забавяне ще бъде вредно за нашата икономика и за народа ни, който се храни от нея, т.е. ще бъде вредно за всички. Може само да се предполага какво ще бъде експертното заключение по въпроса на лондонската банка, но тя е далече, а правителството, което ще вземе решение и ще носи отговорност за него, е тук.
    Разни "съображения" против не могат да бъдат обосновани икономически и освен това нямат научен характер. Те са мотивирани политически и нищо чудно да защитават и скрити чужди и "наши" финансови интереси, включително и корупция. Някои политици и социолози обявиха, че се страхуват от "засилване на руското влияние". В света на Нова Европа тази остаряла русофобска теза може да бъде само вредна. Европейският съюз не се притеснява от руското влияние, а защо България като част от него да се страхува? Какво бъдеще може да има глобалният свят, ако в него се подклаждат страхове, вместо да се отглежда разбиране и толерантност?
Политическата сила, която сега активно работи против АЕЦ "Белене", трябва да си дава сметка, че опитите да се решават политически въпроси по икономически път говорят за политическо безсилие. И за да се избягва подобно смесване и оплитане, за да не се решават проблеми с несвойствени за тях методи, е необходимо към тях да се подхожда според характера им - към икономическите по икономически, към политическите - политически. Така както в една уредена държава съществува разделение на властите според задачите им, така трябва да има и разделение на методите съобразно характера на проблемите. Иначе ще продължават да страдат и икономиката, и политиката.

Още за Райна Княгиня

http://www.facebook.com/notes/%D0%B9%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD-%D0%B2%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2/%D0%BE%D1%89%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B3%D0%B8%D0%BD%D1%8F/10150557804030456

 

от Йордан Василев на 02 май 2011 г. в 11:29

Гледах снощи по телевизията тържествата за Априлското въстание. Всичко добре. Райна Княгиня ушила знамето и го развяла. И дотук. А после? Поразрових се и стигнах до тъжни, да не кажа ужасни факти и заключения за нашенската немара и неуважение към достойни хора и техните потомци.

Ето какво намерих по архиви, спомени и т. н.:

Странни истории от българското минало

ТРАГИЧНАТА УЧАСТ НА РАЙНА КНЯГИНЯ И НА НЕЙНИТЕ СИНОВЕ

Името на Райна Княгиня е легенда, чуваме го още в училище – тя е развяла знамето при обявяването на Априлското въстание, възседнала върху кон. А не знаем какво е станало с нея след това.

Но сега – отначало – Райна поп Георгиева Футекова от Панагюрище е била на 20 години, когато поема риска да бъде с революционерите. Тя заедно с пет други момичета ушива знамето, Бенковски я покачва на бял кон, за да го развее в първия ден на въстанието, прекарва ужасните месеци след поражението във влажно мазе на затвор в Пловдив, след унизително разкарване с вързани ръце, полугола, изнемощяла, замеряна с яйца, тухли и камъни по главната улица в южния ни град през лятото на 1876 година. Големият ангийски журналист Мак Гахан я сравнява с Жана д,Арк.

Била е с горд, независим дух, дори опърничава. Като ученичка има отличен успех и ниско поведение – все непослушна.

Освободена е от турския арест след намесата на американския консул Скайлер, а след това я поема консулът на Русия в Пловдив, българинът Найден Геров. Изпраща я да учи в Русия. Тя избира – според нейния си опак нрав странна специалност – акушерство. Причините – най-кратко следване и най-бързо ще се върне в Родината. Без да подозира, че тогава мечтата й ще бъде вече изпълнена – ще пристигне в свободна България. И без да знае, че теглилата й тепърва започват.

Трябва да напомня, че Райна Княгиня не е от случаен род. Нейният брат Захари Футеков е автор на ценни речници – немско-български, на чуждите думи. И те са преиздавани многократно.

Връща се в Родината, но кой е чул тогава думата “акушерство”? Има си за тази работа хора – бабите, нали и до днес денят на родилната помощ се нарича “бабинден”.

Залавя се Райна с учителство в Търново. Как може да се върне в родното Панагюрище, когато там я възпримат като леко момиче, казано на днешен език – направо курва. При еснафския морал на ХІХ век така се гледа на жена, яхнала кон и развяла знаме...

Докато учи в Русия получава няколко писма от учителя Васил Дипчев. Отговаря му и тя. След Освобождението се виждат през ваканцията в Панагюрище. Той вече е кмет. През юли 1882 година се оженват, тя напуска учителството и се превръща в къщовница на своя грубичък съпруг, който е приел съдбата да вземе такава ”пропаднала” жена, при това навършила цели 26 години – за тогавашните нрави – стара мома. Не чува съветите на близки да се разведе, а ражда пет момчета. Едното умира.

А другите? Добре, че не е била жива да види техните трагедии.

Остава вдовица през 1898 година с четири малки деца на ръце, болна – последици от влагата в затвора, туберкулоза. Преселва се в София, тук има чужди дипломати, които не признават нашенските баби при раждане. Почва да акушерства – бедна, направо мизерстваща, куцука с бастун и фенерче през тогавашното село Орландовци – да помага на родилки. Името на този днешен квартал на София иде от някакъв каменоделец Орландо, италианец, заселил се там и майсторил надгробни паметници.

Райна Княгиня, която сега е легенда за нас, си оставала бедна, нямала средства, за да изучи своите сираци и ги изпраща на държавна издръжка – във военни училища. Не е могла да си въобрази на какво бъдеще ги обрича.

Първият син – Иван Дипчев участва в Балканската и в Първата световна война, стига до чин генерал и се пенсионира през 1936 година. Но комунистическата власт го изпраща в концлагер, а след това и го изправя на старини на съд за въображаеми престъпления отпреди 30 години. Помня това - процесът бе в Троян, а аз бях там изселен и учех в гимназията. Присъда няма, но офицерът не може да понесе унижението и угасва в болница. Гробът му не се знае.

По-сносна е съдбата на втория син – Георги Дипчев. Той завършва морско училище, като машинист на торпедоносеца “Дръзки” участва в потопяването на турския кръстосвач ”Хамидие”, после се заселва в Бургас и умира там от рак.

Трагедия е погубването на третия син – Владимир Дипчев, както и съдбата на цялото му семейство. Офицер, герой от Балканската война с три ордена за храброст, напуска войската след съкращението й според Ньойския договор, става чиновник и директор на кинематографията. След идването на комунистическата власт през 1944 година изчезва, убит незнайно къде като бивш офицер. И гробът на този син на легендарната Райна Княгиня не се знае. Но пък потомците му са изпратени по време на комунизма в концлагер.

Четвъртият син на знаменоската – Асен Дипчев – също е офицер, полковник. Макар отдавна да е напуснал армията, по време на комунистическото управление е изпратен в концлагер.

Слава Богу, Райна Княгиня не е могла да види всичко това, защото заболява тежко, загубва представа за реалността (полудява) и умира през 1917 година, преди да се случат трагедиите с потомците й. Тленните й останки намират покой през 1976 година, когато са пренесени от София в родното Панагюрище и са препогребани там в двора на бащината й къща.

Нейният внук ми даде смъртния акт, издаден тогава от софийската община, аз го преснимах и  му го върнах. Тъй че сведенията са достоверни, освен от архиви, всичко бе потвърдено от внука на Райна Княгиня.

                                                                   Йордан Василев

Раят на земята

"Служението на Фини достигнало свой апогей през 1831 година, когато служейки в Трета презвитерианска църква в Росчестър / щата Ню Йорк/.Градът се преобразил по удивителен начин .По свидетелство на очевидци, към Христос се обърнали 100 000 човека.,включвайки много високопоставени граждани на града-банкери, юристи, доктори, съдии. Кръчмите останали без постоянните си посетители, театърът опустял,а нивото на престъпност намаляло с две трети. В течение на следващите две години градския затвор бил празен. Събранията в Рочестър били наречени“най-голямото съживление в историята на света.“, а 1831 година влязла в историята на Америка като година на велико духовно обновление."
"Под ръководството на Уесли много методисти поемат важни обществени постове. Смята се, че влиятелния методизъм оказва влияние и предизвиква много социални реформи, в това число и поставяне на основите на аболиционизма./Политическо движение за отмяна на робството -главно през 18–19 в./"
Това е важно-на кого принадлежи земята и има ли място в нея за Небесното царство-за Рая!?
Човечеството целокупно се стреми да изгради един по-добър свят. Но не и ние християните. През вековете сме се карали и спорили за какво ли не, но не сме се стремели да направим светът по-добър. Занимавали сме сме ума си с какво ли не, с какви ли не теории, откровения,дълбоки неща, но да направим живота на ближните си по-лек -не. Всъщност можем да им дадем 5 лева, но нещо трайно в състоянието на обществото -не.
Защо?
Ами защото като прочетем в Новия Завет, колко са лоши хората , просто си казваме-така им се пада!
И след като християните се отказаха да правят обществото по добре, щом се отказаха да бъдат водачи на нациите ,се превърнаха от глава в опашка. Това го констатира и Маркс ,който е казал през 1872 г. пред Хагския конгрес:“Работникът трябва един ден да завземе властта, за да издигне нова организация на труда. Той трябва да премахне от пътя си старата политика, която подкрепя старите институции, ако не иска да загуби РАЯТ НА ЗЕМЯТА, както направиха старите християни, които го пренебрегнаха и презряха.“
След като християните докараха нещата до отнесени спорове,отвратените философи, оставяйки без надежда,взимат нещата в свои неща, мислейки как да построят Рая на земята и родиха Просвещението, Френската революция, комунизма. Доколкото си спомням и Гео Милев в поемата „Септември “има такава надежда-да свалят рая на земята. Вапцаров мечтае:“ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя.“
И докато непросветените хора се лутат, опитвайки се да възобновят Небесното царство на земята, хората, които имат ключовете на Небесното Царство , пъшкат като раждащи жени-“злото идва!“
Обаче ние се молим-“Татко наш, нека бъде Твоята воля както на небето ,така и на земята.“
Ние искаме Божието, Небесно Царство на земята, ние искаме Божия Рай на земята.
-Защо?
-Ами просто защото да си мазохист е дълбоко болестно състояние-пълна лудост!Всеки човек иска добро от Бога!
-Защо?
-Защото обичаме себе си и другите като себе си!
-Защо?
-Защото Господ Исус Христос плати цената и ни изкупи!
Защо оставяме земята на сатана, при положение ,че проповядваме ,че сатана е победен враг! Нали ние сме силата на планетата, а не сатана . Нали Исус Христос е Царят на царете и Той направи Църквата Свое тяло!
-И Какво прави Църквата на земята?
-Царува!
-Надделява над портите на ада!
Ако ние искаме хората да отиват на небето, а не в Ада то тогава ние трябва да изграждаме рая на земята.
Защото хората от рая на земята, ще отидат в рая на небето.
Но, ако оставим земята притежание на сатана, то хората от ада на земята, ще отиват във вечния ад!
Ако Божията воля е само за небето,и нашето земно пребиваване е само да проповядваме и да се молим с молитви, то тогава ние не би трябвало дори да влезем в манастир, защото там здраво се работи.
Би трябвало да сме като птиците, да се храним с каквото намерим и да обличаме каквото намерим и да проповядваме Царството.
Но ако Божието Царство е и за Небето и за Земята, то нека изграждаме царството на Земята.
През 2008 г. Непал обявява Рождество Христово за Национален празник на страната. Ето, това е да изграждаш Божието царство на земята. Това добро ли е? Добро ли е? Ами да го направим!
Ако Църквата не царува в училище, в образованието, то как децата ще станат християни?Сега, в учебниците за 6 клас,за човешката предистория има три изречения за съществуваща теория за сътворение от Бог и две,три страници за произхода ни от маймуната. Е, как тези деца ще станат християни?
Ако църквата не царува в политиката, страната е обречена на войни, глад, мафия, престъпност и корупция.
Ако Църквата не царува в икономиката, икономиката е заплашена от постоянни кризи,несигурност и кражби.
Ако ние не вярваме, че Бог желае да участваме в политиката на страната, ние няма да чуем Божия призив да станем управляващи политици..
Ако ние не вярваме, че Бог желае да ни даде прекрасна работа, то ние няма да чуем Неговото водителство относно бизнеса ни.
Ако ние приемем ,че Бог не действа в определени области на живота, то ние ще останем глухи и слепи относно Божието действие в тези области.
Маркс, Енгелс, Ленин, Хитлер чертаеха на хората път в този свят, давайки им надежда и смисъл на усилията. Вяра, че могат да изградят един по-добър свят. И днес, слушайки новините, виждам, че това е основната теза на всички политици. Политиците и философите дават на хората посока и надежда, но Християните не дават, защото...
според Пророчествата/така както ги разбираме/....
Бог не иска земята да си изпълни с правда, а иска злото да тържествува и да става все по-голямо .Интересно, дали не бъркаме Бог с дявола?
Из „Християнството през вековете“ от Ърл Кернс:
През първата половина на 18 век в Англия смъртността се увеличава, тъй като долнокачествения джин убива мнозина, я други изпраща в „лудницата“.Хазартът става необуздан. Измъчването на биволи,мечки, лисици и петли е обичайно занимание, а серията екзекуции чрез обесване , провеждани на Тибър н Хил,става гала спектакъл за цялото семейство. Това настина е едно „болнаво столетие“, скептично по отношение на богословието и без никакъв плам.
Уесли твърди, че Благовестието трябва да има въздействие върху обществото и никой не може да отрече въздействието на Методисткото съживление върху английското общество. Той се обявява против спиртните напитки, робството и войната. Има известно основание да се смята,че английските работници също биха въстанали,подобно на тези във Франция, ако вниманието им не беше привлечено към Христос. Търговията с джин е спряна отчасти поради влиянието на Съживлението.
Евангелското съживление в Англиканската църква, която е резултат от Методиското съживление, трябвало да трансформира висшата класа в Англия и помага на страната да се превърне в предводител на народите и пазител на световния мир през 19 век. Религиозните сили породени от съживлението на Уесли и по-късните Евангелски съживления, произвеждат такива практични плодове на социална реформа и мисионерска ревност, че Латурет нарича 19 век “Великото столетие“ на мисионерските усилия.
Съживлението от началото на 18 век в най-голяма степен повлиява на личната религия на работниците и селяните в Англия. Към края на века обаче висшата класа е повлияна от едно по-скоро калвинистко съживление.
Чарлз Симеон 1759-1836-превръща Кеймбридж в Университетски център на евангелските сили в Англиканската църква.
Така наречената Калафамска група, състояща се от заможни християни, които живеят в Клафам, дава много водачи на социалната реформа от 1792 до 1813г. под ръководството на техният благочестив свещеник Джон Вен.
Влиянието на евангелистите се разпростира и върху правителството чрез известната група от Ексетър хол. Тази група така повлиява на евангелското обществено мнение ,че правителството често е принудено да действа в полза на мисионерските интереси.
Повечето от социалните реформи в периода 1787-1850 г. са резултат от евангелските усилия в полза на бедните. Уйлям Уилбърфорс 1759-1833 посвещава живота си на премахването на робството в Британската империя. През 1772г. с решение на съда се отменя притежаването на роби в Англия. През 1807г. Парламентът прокарва закон, който забранява на англичаните да участват в търговията с роби. Евангелското обществено мнение , действащо чрез английският делегат на Виенския конгрес през 1815 г., успява да постави търговията с роби извън закона в повечето европейски страни. Това струва много на английския данъкоплатец, защото Испания и Португалия дават съгласието си само в случай ,че Англия им заплати по 700 000 лири. Указ издаден през 1833 точно преди смъртта на Уилбърфорс, слага край на робството в Британските владения. Укъзът осигурява близо 100 милиона долара, обезщетение за собствениците, което дава свобода на 700 000 роби.
Друг евангелист от второто поколение е лорд Шафтсбъри. Той посвещава живота си в служба на бедните и подтиснатите. През 1840 година той прокарва закон, според който момчета под 16 години нямат право да упражняват тежък и опасен труд като коминочистачи. През 1842 г. той успява да прокара наредба, която забранява , с която се забранява на на момчета под 10 години и на жени да работят в мините. Пренасеите жилища, в които се ширят болести и разврат се превръщат в част от миналото, благодарение на успешните му усилия за осигуряване на успешно законодателство.
Джон Хауърд отдава своя живот на затворническата реформа. Той пропътува 50 000 мили и изхарчава 30 000 лири собствени пари за затворническата реформа. Благодарение на неговата реформа на тъмничарите са осигурени заплати и бюджет за храна , така че да престанат да изнудват за пари затворниците. Неговото дело е продължено от Елизабет Фрей.

http://www.pobeditelite.narod.ru/fan221.html

Творчеството – културна ценност

В изследването на творческото мислене съществуват две основни направления. Едното, чисто психологическо, поставя за основа изследването на самия творчески акт. Другото се стреми да изследва резултатите от творческата изява на разни личности.

Възможно ли е творческия процес да се управлява? Възможно ли е творчеството да е точна наука? Такова е заглавието на една от книгите на Г. Алтшулер – „Творчеството като точна наука”.

Погледната малко по-друг начин въпросът е почти хамлетовски: „да мисля или да не мисля”? След знаменитото – „мисля, следователно съществувам” (изразяващ възторга от осъзнатото предимство на човека над останалия свят, от онова, което носи светлина и знание, изведнъж се оказва: „знам, че мисля, но не знам как мисля...”

Основно място в творческия процес се пада на новите идеи. Източник на новите идеи е определена информация, в това число и почерпената от общуването. Идеите идват от опита или от по-общи теоретически съображения.

„Основи на творческото мислене” е с тематика създаване на нови идеи и тяхното приложение в практиката на всеки човек.

Под „творческо мислене” се разбира не само създаването на нови идеи, а също така разбор и моделиране на проблемната ситуация, пред която е изправен отделен човек, независимо от професията и образованието му (бизнесмен, политик, учен, преподавател и т.н.).

В предлаганият курс се разкриват начините на управление на творческия процес, които се основават на анализ и разбор на осъществени творчески актове. Разкрива се такава технология при която процесът на мислене не е хаотичен, а организиран и управляем. Посочени са основните принципи, (а не конкретни формули и правила), както и множество задачи, част от които от ежедневието ни предлага в доста голямо количество. Чрез тях човек ще се научи не само на управление на мисленето, но и как да преодолява психологическите бариери, като се възползва от вложените в курса задачи.

Томографските изследвания показват, че в нашият мозък (човешкият) няма обособен “център на творчеството”.

Това може би свидетелства, че нашият мозък принципно е настроен за творчество!

За удобствата (или неудобствата), които ни заобикалят, трябва да благодарим (или виним) и склонността на хората към творчество.

Онова, което ни заобикаля почти никога не ни задоволява и вечно търсим нещо ново.

Благо или не творчеството е съществена, ако не и една от най-важните страни на човешкия живот. Това налага тази страна да бъде изучавана и усъвършенствана.