Основи на българската памет

----

Из „ За буквите ”, Черноризец Храбър (IX-X в.)
...Първата буква у евреите е “алеф”, което ще рече “учение”.
Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: “Учи се”
- това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха “алфа”. И
така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват
на детето “алфа”, което значи на гръцки “търси” вместо “търси
учение”. Подобно на това и св. Кирил създаде буква “аз”. Но като
първа буква и дадена от Бога на славянския род за развързване
устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, “аз” се
изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят
и произнасят със слабо разтваряне на устата.
Някои казват: “Защо е създал 38 букви, когато може да се пише
и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?” Но те не знаят с
колко пишат гърците. Наистина те имат 24 букви, но не изпълват с
тях книгите си, та са прибавили 11 двугласни и три за числата: 6,
30, 300. И като се съберат - 38. Подобно на това и по същия начин
св. Кирил създаде 38 букви.
Други пък казват: “Защо са славянските книги? И не знаят,
окаяните, какво говорят, че Бог е заповядал да се пишат книги на
три езика, както пише в Евангелието: “И имаше дъска, написана на
еврейски, римски и елински.”. На това какво да кажем или що да
речем на такива безумци? Бог не е създал най-напред нито еврейския,
нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от
Адама до потопа, и от потопа, докато бог раздели езиците при
стълпотворението, както пише: “Размесени бяха езиците.” И както
се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и
законите, и изкуствата според народите: на египтяните се падна
земемеренето, на персите, халдеите и асирийците - звездоброенето,
гадаенето, врачуването, магьосничеството и всички човешки
изкуства; на евреите пък - светите книги, в които е писано, че Бог
сътвори небето и земята и всичко, което е на нея, и човека, и всичко
поред, както пише; на елините пък даде граматиката, риториката ифилософията.
Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха
своята реч с финикийски букви. И така беше много години. После,
като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави на елините
само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви.
С тези 19 букви пишеха дълго време. После Симонид изнамери
и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери 3 букви. И
събраха се 24. След много години Дионисий Граматик изнамери 6
двугласни, после друг - 5 и друг - 3 за числата. И така мнозина за
много години едва събраха 38 букви.
После пък, като минаха много години, намериха се по божие
повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език
(Светото писание). А славянските книги сам св. Константин,
наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години:
онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви,
а 70 - превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит,
защото свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници.
Ако ли пък някой рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега
още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така
много пъти са били нагласявани от Акила и Симах, а после и от
мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото
да се създаде за пръв път.
Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: “Кой ви е създал
буквите и превел книгите, или в кое време?”, то рядко измежду
тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш:
“Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в
отговор ще рекат: “Св. Константин Философ, наречен Кирил, той
ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” И ако
попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето
на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица
моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от
създаването на света (855 сл. Христа).
Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма
време. Така, братя, Бог е дал разум на славяните, комуто слава
и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове,
амин.
==================================================================
Именник на българските канове
АВИТОХОЛ живя 300 години. Родът му Дуло. Годината му
дилом твирем.
ИРНИК живя 150 години. Родът му Дуло. Годината му дилом
твирем.
ГОСТУН – бе наместник. Родът му Ерми. Годината му дохс
твирем.
КОУРТ управлява 60 години. Родът му Дуло. Годината му
шегор вечем.
БЕЗМЕР три години, а родът му Дуло. Годината му шегор
вечем.
Тези петима князе царуваха оттатък Дунава 515 години с
остригани глави. След това дойде Исперих от тази страна на
Дунава, както е и досега.
ИСПЕРИХ шестдесет и една година (управлява). Родът му
Дуло. Годината му верени алем.
ТЕРВЕЛ – 21 години. Родът му Дуло. Годината му теку читем.
ТВИРЕМ – 28 години. Родът му Дуло. Годината му дван
щехтем.
СЕВАР – 15 години. Родът му Дуло. Годината му тох алтом.
КОРМИСОШ – 17 години. Родът му Вокил. Годината му шегор
твирем.
ВИНЕХ – 7 години. Родът му Вокил. Годината му именшегор
алем.
ТЕЛЕЦ – 3 години. Родът му Угаин. Годината му сомор алтем.
УМОР (управлява) 40 дни. Родът му Вокил. Годината му дилом
тутом.
==================================================================
Извадка от Колоната на Омуртаг
Кан Субиги Омуртаг, обитавайки в своя стар дом, направи
преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома,
като измери, направи на средата могила и от средата на тази могила
до стария ми дворец има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна
и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре
да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като
гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А
името на архонта е Омуртаг Кан Субиги. Нека Бог да го удостои да__ преживее сто години
/Колоната е открита 1905 г. край Крумово, Преславско/
==================================================================
Из „ Манасиевата хроника ”
При император Константин Брадати дойдоха българите през
Дунава и като ги разбиха, отнеха от гърците цялата тази земя, в
която живеят и досега. Преди тя се наричаше Мизия. Бидейки
многочислени, изпълниха цялата тази страна на Дунава и другата
до Драч (гр. Дурас, Албания б.а.).
При цар Анастасий започнаха българите да поемат тази земя,
като дойдоха в Бъдин /Видин/ и първо започнаха да поемат Долната
земя Охридска и след това цялата тази земя. Оттогава досега са 870
години.
==================================================================
Из „ Похвално слово за крал Теодорих ”
Българите са народът, който преди тебе имаше всичко, което
е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който
е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който
бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание
за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в
сражение; те са народ комуто преди битката с тебе не се е случвало
да срещне противник, който да му устои. Тях не са поставяли в
затруднение нито планинските масиви, нито изпречилите се реки,
нито липсата на храна, понеже смятат че е достатъчно удоволствие
да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който
се носи и храни от своето бързо животно? По рано вярваха че
светът е открит за тях, сега смята че за тях е затворена само тази
част от земята, която ти пазиш...
/Автор: Магнус Енодий (473 – 521 г.), роден в дн. Франция,
църковен служител, близък на остготския крал Теодорих/
==================================================================
Из „ Свидас лексикон ”
...Крум свикал всички българи и им заповядал, като издал
следните закони: „Ако някой обвини другиго, да не бъде слушан,
преди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети
и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи,
който краде. Или ако някой би се осмелил да направи това, имотите
да му бъдат отнети. Заповядал също да се строшават краката на
крадците и всички лозя да се изкоренят. На всеки, който проси, да
не се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да не изпадне
пак в нужда; или пък, който не постъпи така, ще му бъдат отнети
имотите”. Както бе казано, българите унищожили всички авари.
==================================================================
Из „ Ашхарацуйц ”
В Скития има планини, поля, пустини и безводни пространства.
Страните в нея са пет от които ще отбележим Согдиана... В тези
две области обитават до 15 народа богати, промишлени, търговски
в пространството между Туркестан и Арийците при планината
Емаон (1)... От петнадесетте народа един се нарича Масагети,
чиято царица е умъртвила Кир; след това народът Бхух (2).
/1. Емаон – Имеон, авторите от античноста и средновековието
назовават така планинските вериги Тян Шан, Памир, Хиндукуш.
2. Бхух – според прочита на арменския академик С.Еремян
– наименование на древните българи
Ашхарацуйц – арменски анонимен трактат по география от VI
– VII век./
==================================================================
Из „ Хроника ”
Потеглиха трима братя от вътрешна Скития, водейки 30
хиляди скити, направиха път от 65 дена от отвъд планина Имеон.
Пътуваха зимно време за да намерят вода и стигнаха до река
Танаис (р.Дон)...
Един от братята на име Булгариос взе 10 хиляди души и се
отдели от братята си... и премина към река Дунав... И изпрати до
Маврикий (582 – 602 г.) не би ли му дал земя за да живее там... Той
му даде горна и долна Мизия и Дакия ...
/Маврикий – византийски император от 582 до 602 г.
Автор на „Хроника” е Михаил Сирийски живял от 1126 до
1199 г., бил е патриарх на Антиохия, високо образован./
==================================================================
Из „ История на Армения ”
В дните на Аршак станали големи размирици във веригата на
великата Кавказка планина, в страната на българите; много от тях__ дошли в нашата страна и се заселили за дълго време под Кол (Кох,
дн. Грузия), на плодородна земя.
/Автор е Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски) роден в началото
на V век, завършва „История на Армения” към 485 г., вероятно за
българите е черпил сведения от Мар Абас Катина (III – IV век)/
==================================================================
Из хрониката на Йоан Антиохийски
Съюзът на двамата Теодориховци отново безпокоял ромейската
държава, тъй като те опустошавали тракийските градове. По тази
причина тогава Зенон (474 – 491 г.) бил принуден да повика за пръв
път българите за съюзници.
/Авторът Йоан Антиохийски е живял VII – VIII век, сведението
което дава се отнася към 480 г./
==================================================================
Из „ Хроника ” на Комес Марцелин
Арист, началник на войската в Илирик, се отправил с 15 хиляди
войници и с 520 коли, срещу българите, които опустошавали
Тракия. Сражението се завързало край река Цурта, където
загинали повече от 4000 наши войници било в бягство, било като
се хвърляли от високия речен бряг. Така там погинала илирийската
военна мощ и били убити военачалниците Никострат, Инокентий
Танк и Аквилин.
/Авторът Комес Марцелин е живял през V – VI век, сведението
което дава се отнася към 499 г./
==================================================================
Из „ Хроника ” на Зигеберт
Император Юстиниан убил двама български князе заедно с
много хиляди българи, когато те опустошавали Тракия.
/Авторът Зигеберт (1030 – 1112 г.) бил монах в манастир в дн.
Белгия, сведението което дава се отнася към 539 г./
==================================================================
Из „ История на готите ”
Над Понтийско море се простират местата, обитавани от
българите, които са станали твърде известни поради лошите
последици от нашите грехове. Оттук вече следват хуните, които
като някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали
двойна напаст за народите ...
/Авторът Йрданес е живял през VI век, вероятно с готско-
алански произход; горното съчинение е завършено към 551 г./
==================================================================
Из „ Хронография ”
От същото езеро до реката наречена Куфис, гдето се лови
българската риба ксистон се намира стара Велика България и
т.нар. котраги, които са също техни единоплеменници.
/Авторът Теофан Изповедник е живял през VIII – IX век,
прекарва повече от живота си в манастир в дн. Мала Азия, основан
от самия него./
==================================================================
Из „ Анонимен латински хронограф ” от 354 г.
От първия син на Ной – Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят
на изток. Имената на синовете на Сим са:
Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
...
...
Зиези, от който са българите. (Ziezi ex quo vulgares)
/Хронографът е част от латински сборник, вероятно заимстван
от гръцки оригинал; датиран към 334 г., доуточнен – отнесен към
354 г./

----

http://www.esencia1.info/static.php?page=static090216-154106

Айнщайн и икономиката

http://www.esencia1.info/static.php?page=static090216-153841

Теорията на относителността с прости думи: всяко движение
е относително. Защото движението на телата в пространството се
измерва с време: V=S/t
Именно времето Айнщайн доказва, че е четвъртото измерение.
Което показва, че в нашите представи времето, не е това което
всъщност е.
„Когато мъж разговаря с красиво момиче в продължение на
час, му се струва че е минала секунда. Но ако седне на гореща
печка, секундата му изглежда като час. Това е относителността.”
/А.Айнщайн/
След като времето се оказва недефинирана представа, то
следва че всяко движение е относително. А във Вселената всичко
е движение, дори нашата мисъл е движение на импулси в мозъка
ни. Следва, че живота ни и времето, в което той тече не е реално
разбираем от нас. Просто не може да се побере в човешкия мозък.
Толкова е сложно, че и самият Айнщайн не е могъл да обясни
теорията си ясно, и не я разбирал във всички аспекти. Всъщност
тревожно щеше да бъде, ако да е успял да го направи...
„През 1921 г. еврейският учен, политик и бъдещ президент на
Израел Хаим Вайцман пътувал на кораб с Айнщайн за Съединените
щати. Той споделя: „Докато плавахме, Айнщайн всеки ден ми
обясняваше теорията си и когато пристигнахме, вече бях убеден,
че я разбира много добре.”
Теорията на относителността включва предположението, че
материята всъщност е сгънка (или поредици сгънки) в пространство-
времевия континуум. Включва и доказателство, че вселената се
разширява, което е изследвано подробно по-късно от Хъбъл...
Айнщайн доказва как може в Библията предсказания писани
преди хиляди години да се изпълняват. Доказва как може в Деня на
съда, всеки да бъде „възкресен”. Това е гениалността на теорията
- безспорно показва, че времето е относителна величина.
Самият Христос казва за своите предсказания „Небе и земя ще
премине, ала думите Ми няма да преминат” /Матей 24:35/ , което
звучи доста категорично. Самият факт че православието приема в
Символа на вярата, че Христос е „създаден преди всички векове” говори еднозначно.
Група еврейски равини и математици откриха код в първите
пет книги на Мойсей. На отделни страници са закодирани думи на
хора и събития от нашата история. Според тях 2012 г. ще е ключова
за последващото развитие на планетата, но именно там кодът не е
еднозначен. И той попада в относителността. Тоест, оставена ни
е вратичка, всичко е в наши ръце. Кое ще победи – омразата или
любовта.
Добре че всичко е относително - то е като божествен предпазен
клапан – да не се вземаме насериозно. Но да имаме стимул да
изследваме.
И все пак Айнщайн формулира своя гениален закон
E = m.c2
където Е – енергия, m – маса, с – скоростта на светлината (на
квадрат).
Което показва, че малко маса може да даде много енергия при
определени условия (ядрен разпад атомите на някои елементи, като
уран например). Но и най-важното – че голяма енергия може да
се превърне в маса (при определени условия),
Което отново е в
синхрон с Библията, която започва така:
„В началото Бог създаде небето и земята”
Тоест сякаш от нищото, в един миг Бог създаде небето и
земята. Айнщайн доказа чрез Физиката и Математиката, че това е
възможно.
Следния факт също показва, че Вселената е била в своето
начало съвсем малка (като новородено): обектите (звезди и планети)
от нашата Галактика непрекъснато се отдалечават от центъра - за
такъв теоретично се приема Слънцето. Освен това е забелязано
отдалечаване на останалите видими Галактики във Вселената,
спрямо нашата Слънчева система и Галактика – т.нар. Червено
отместване.
Най-общо явлението се състои в следното: изследва се
интензитетът на излъчената светлинна енергия от светилата
в космоса, чрез спектрален анализ. При светилата, които се
отдалечават се забелязва изместване в червената зона.
В спектъра на Сириус например е забелязано Червено__отместване още през 1868 г. Установено било, че тя се отдалечава
от нас със няколко десетки километра в секунда!
Например Слънцето се движи по орбита около “центъра” на
Галактиката със скорост около 250 км/час. Участвайки пък във
въртенето и движението на цялата Галактика, то се придвижва към
страната на съзвездие Херкулес със скорост 20 км/час!
Макар труда на много учени преди него, пръв Хъбъл успява да
формулира Закона за разширяване на Вселената v = H . r
където v – скорост, H – константа на Хъбъл, r – разстояние.
Хъбъл е и първият учен, доказал че мъглявините наблюдавани
от много астрономи преди него, са Галактики отдалечени на хиляди
и милиони светлинни години от нашата Галактика Млечен път.
„Айнщайн се проваля на изпитите в Политехническия институт
в Цюрих през 1895 г. и бил приет на следващата година, в
педагогическия факултет. След като го завършва, през 1899
г. кандидатствал в Мюнхенския технологичен институт, но
отново не бил приет. Според управителното тяло на института
младежът не изглеждал обещаващ. Шест години по-късно,
през 1905 г. той формулирал своята Специална теория на
относителността. По-късно, когато публикувал Общата теория
на относителността през 1915 г., руският математик А.Фридман
с изненада открил, че Айнщайн е пропуснал да забележи, важен
извод произтичащ от уравненията му – а именно че вселената
се разширява. Това било по-късно потвърдено от Е.Хъбъл.”
/Из „За вселената и дупката на чорапа”/
Звездите от най-древни времена са запленявали хората.
Птоломей е изброил 1056 звезди, Кеплер – 1005, общо с невъоръжено
око могат да се преброят около 4000. В днешно време астрономите
предполагат, че те са около 10 на степен 26.
До момента са открити над 170 планети извън нашата Слънчева
система. От изследваните още осем в нашата система, само Земята
има такова красиво разнообразие, и най-важното разумна хармония.
Дали случайно и от хаоса царуват следните факти:
- в земната кора има разнообразни химични елементи,
натрупани в различни количества... сякаш точно за да бъдат
използвани от нас.
- на планетата има в нужните количества сладка вода, аокеанската е процентно солена (тъй-като е в по-слабо движение
и на места топла), което именно качество е достатъчно за да не се
превърне в огромно блато.
- въртенето на земята определящо четири сезона и редуване
на ден и нощ, валежи на дъжд и сняг - осигуряващи нормално
съществуване на растения и животни.
Изброяването може да е дълго, но и това е достатъчно да
разберем, че теорията на Дарвин е малко маймунска...
В Светата Библията, в Стар завет писан преди хиляди години в
Книга на Исая 40:22 четем:
“Той е Оня, който седи над кръга на земята...”
А в Трета Книга на Ездра 6:1
“От началото на създаването на земния кръг…”
-----------------------------------------------
Айнщайн за социализма:
" Човекът може да намери смисъла на своя кратък и заплашен живот, само като се посвети на обществото.
Икономическата анархия на капиталистическото общество днес според мен е същинската причина за злото.
Един прекомерен стремеж към конкурентност се втълпява на студента и той бива обучаван да разглежда успеха от алчност като подготовка за своята бъдеща кариера.
Аз съм убеден в това, че съществува само един път да се избавим от това зло, а именно въвеждането на социалистическа икономика, съпроводена от една образователна система, която ще е ориентирана към социални целеви постановки.
В такава икономика средствата за производство ще принадлежат на обществото, а тяхното използване ще се планира. Една планова икономика, която настройва производството към потребностите на обществото, би разпределила работата, която трябва да се извърши между всички онези, които са в състояние да работят и освен това би гарантирала на всеки мъж, жена и дете средства за живот.
Образованието би имало за цел да развива у индивидите освен поощряването на техните вродени способности и чувство за отговорност към ближните, вместо превъзнасяне на властта и успеха в нашето съвременно общество ". /из "Monthly Review" , 1949 г./

МОЯТ БЕРДЯЕВ – ЕЗОТЕРИЧНИЯТ…

http://www.mediatimesreview.com/july04/Berdjiaev.php

РЕАЛИСТИЧНА РЕКОНСТРУКЦИЯ НА “ПОДЗЕМНИЯ” БЕРДЯЕВ

Любомир ХРИСТОВ

---

клио, музата на историята

---

Още в Метафизика Аристотел забелязва, че в митовете присъстват интерполации за полза и изгода (Met.,1074,Б,5). Изглежда такава е и съдбата на всяко значимо духовно явление. Всяка следваща генерация със задна дата вгражда мисловни и оценъчни конструкти в “образеца”, естествено винаги съобразно изискванията на “текущото”. ЕлзаТриоле, една от най-атрактивните и интелигентни френски писателки, разви подобна концепция спрямо Историята, Историчното и Историка. Оказа се, че нито историята, нито нейната процесуална предметност, нито изследващият я историк подлежат на истинно реконструиране…Сега тази изпреварила времето си постмодерна ситуативност със сигурност може да бъде оспорена… (несигурно!), само от класически приспаните привърженици на Картезий…

А историята все пак следва безшумно шумния си ход като обективира, охлажда и вкаменява горещите изблици на духовно неспокойните хора. “Творчеството е антроподицея”, оправдание на човека, то е “охладен и потушен творчески огън”, роден от “Нищото-Свобода”, от “Нищото-Меон”. Вечно творческото протича през Космоса с импулсите на “биещи огнени токове”… Тези “Хераклитови” мисли са на Н.Бердяев, който е от знаещите, заедно с Ницше, че не около онези, които вдигат нов шум, а около творците на нови ценности се върти светът, върти се безшумно…

Бердяев не е от тихите кабинетни мислители, иначе не би бил заточен във Вологодска губерния – при вече разкапващото се самодържавие на императорска Русия и изгонен от пределите на същата тази Матушка Рус – при вече утвърждаващия се болшевишки строй. Само тези да бяха фактите в биографията на толкова руския Бердяев, неговото творчество пак щеше да бъде подложено на митологични и метафизични интерполации и херменевтични процедури. До неотдавна той беше руският реакционер-аристократ, духовният “гуру” на озлобената реставраторска белоемиграция в Западна Европа, злостен враг на марксистката философия и идеология, противник на новия социален строй и религиозен мракобес… - демонизиран образ на идеен и политически Ариман! Колко много интерполации и неистини! Та той винаги, и на Запад, в изгнание, най-много се е отвращавал и противопоставял на духовното мракобесничество, на ретроградните русофоби, на злокачествените фанатични идеократи и “монархо-Херострати”… Сега, в постмодерната духовна ситуация, след катастрофичните реставрационни промени в Евразия, той пък най-често (и противно на духовната му природа!), бива представян единствено като певец на демократичните права и свободи, еталон за самостоятелност в зависимостта, апостол на християнското Благовестие, мечтател за “ново небе и нова земя” (Исаия), най-профетичният от източнославянските мислители… Колко много полуистини и неистини! Разни хора, разни оценки и идеали, ще кажете. Би било вярно, ако хората изричащи неистините бяха “разни”, т. е. различни. Но те не са различни, с ръка на сърцето твърдя, че не са. Защо е тази непонятна амбивалентност?

Защо е така ли? Защото хората на духа, учени и философи, поети, писатели, художници, музиканти, и не само тук в Евразия, а по една прастара прокоба в цялата човешка история, перманентно заболяват от “синдрома Шехерезада”. Също както нея, сладкодумната знойна омайница прелъстителка, те разказват Приказки на Властта - наФараона (от безсмъртното родословие на Бог Ра!), на Шаха, Султанаили Везира (Аллах да продължи дните им!), на Императора(Справедлив Съдия – Съвест на нациите!), на Краля-Слънце (и похотливите му придворни дами), на Вожда (Бащица на народите, Архитект на Световния мир!), на Президента (Какъв атлет! И музикант (саксофонист), с интереси в изкуството на орално-вокалните изпълнения - чувствителен към чисто човешките сексуални права на непорочната женска администрация!)… да, разказват Приказки на Властта, за да останат живи, когато Слънцето прогони Нощта…“Хиляда и една нощи” – Приказки на Властта за съхранение на Живота. Приказки под знака на Смъртта, но някои от тях – Безсмъртни! Голям трябва да е Страхът за Живота, за да измисля Безсмъртни Приказки, нали?

А той, Бердяев, е идентичен, верен на себе си. Затова остава резистентен към вирусите на Шехерезада! Силен, разкрепостен интелект, съчетал патоса на гръмогласния критицизъм с толкова прилягащата му бодяща по всички световни азимути “таралежова поза”, позиция и опозиция, заедно с интравертната отговорност и самонасладата на радващия се от творчеството дух. Бердяев е от тези мислители. Отричани, преследвани и анатемосвани, или признавани, почитани и превъзнасяни – те в най-голяма степен имат шанса да влязат в духовната история, макар че могат и да я ненавиждат, защото е неадекватна обективация на екзистенциално неизразимото. Но те могат да станат Учители на човечеството или Бащи на църквата. Могат, защото дори и когато е невъзможно да се говори Истината – те го правят! Тъкмо тогава!

Във невъобразимия вавилонски шум на тържището на Световния дух тези хора имат щастието да отминават идолите на Фр.Бейкън! Да презират жалките напъни на угодническото чупикръстно “дарование”! Да разпознават безпогрешно Смисъла! Решително да го освобождават от тираничния Авторитет на Властта и от Властта на Авторитета, от толкова манипулативно насажданите във всички времена изгодни Фикции и с достоен пиетет да го издигат в олтара на Ценностите.

Такива хора имат и допълнително си създават много неприятели. Философската и културната посредственост, религиозно дремещият “растителен типаж” (дремещо-спящите монади на Лайбниц), фанатично екзалтираните всеприслужващи “активисти” (с интелекта на стайния фикус) и полицейски сервилният обскурантизъм не харесват такива мислители. Те винаги са готови да им поднесат чашата с отрова (както на Сократ), да ги обругаят, разпънат и прободат на кръста (както Христос), да нахранят лъвовете от римските циркове с измъчените им тела (апостолите и учениците на Иисус), да ги захвърлят в безкултурните покрайнини на империята (Овидий), да запалят безпросветни клади под нозете им (Дж.Бруно, Сервет, Я.Хус), да ги обезглавят публично (както Т.Мор), да ги прогонят от университетските катедри (както Фихте, В.Соловьов, С.Булгаков, Н.Бердяев…), да ги поселячат (както Фойербах), да ги обявят за невменяеми (както П.Чаадаев), да ги направят раболепни слуги на политиката (Сенека, Шатобриан, Ж.дьо Местър или безлични биологични единици мърдащи в стадата “макартисти”, “марксисти”, “европоцентристи”, “евроинтегратори”, откровени провокатори, алчни и безсрамни компрадори-всеприслужници, Властитутки, колаборационисти), да ги прокудят от род и родина(както хилядите дисиденти през вековете)…

Защо е такава съдбата на свободно мислещите? На самостоятелните? На имащите пиетет към Сакралното, на нетърпящите мненията на Лаиците в толкова уютния за тях Профанен Свят? Една от съществените причини, според Николай Александрович е, че в цялата тази наша злощастна човешка история най-щедро е разпилян един непрекъснато оживяващ, вечно метастазиращ омразен социален феномен – Уравнителният Обскурантизъм. Като част от обществената духовна среда той е вграден здраво в етажите на всяка политическа уредба, т.е. на политическия деспотизъм и демократизъм от всички времена. Уравнителният обскурантизъм няма понятия за духовна йерархия, той е антийерархичен и количествено нивелиращ. В тази си модалност той е демократичен и егалитарен, но това не е причина да му се доверяваме и да му засвидетелстваме нежните си чувства. Защото той не признава качествеността на умствено възвишените и изпитва зоологическа завист и ненавист към духовно и философски независимите. Уравнителният обскурантизъм има един Враг – Свободният Човек и една Мисия – борбата против Свободното Знание и против святата и светла Творческа Умствена Култура. Той емисологос(ненавистник на Разума). Но ненавижда и рационално неизразимите “тъмни” пориви и прориви на екзистенциалния дух! Мрази нежните духовни кълнове, филизи и цветя на Логоса (и сублогосните образувания) и безжалостно ги погубва! Води инстинктивен живот на пещерен прилеп(гръцката дума “нихтерида” означава прилеп - Нощна Ериния!), Нощен Отмъстител, Вампир, който непрекъснато е обхванат от социален страх пред светлината, от светобоязън, от свето- и цветофобия! Като нощен разбойник той предпочита загасените светилници! Точно тези “светилници на света”, “lumen mundi”(Мат.,5:14), които апостолите Матей и Павел ни съветват да не гасим, защото човекът е “син на светлината”!(І Сол.5:5,19).

В социален план обскурантизмът изцяло е обзет от измамната насоченост на желанието си да спасява някаква вече издигната в култВърховна ценност - Царство Божие, Спасение, Национална Гордост, Независимост, Всеобща Евдемония, Чиста Кръв, Чиста Раса, Единство, Евроинтеграция или просто прислужнически, раболепен поклон пред анти-Христовите императиви на имперската Глобализация, представяща се като “Трети Път” - Third Way/der Driette Weg (Вж. Blair,Tony. Third way, better way, Washington Post, 27 septembre,1998; Също: Giddens, Anthony. “Neue Mitte”, “Dritter Weg” – eine moderne Linke?, Die Neue Gesellschaft, Frankfurter Hefte, 5,1999, S.436).

“Растителният обскурантизъм”, но най-вече осъзнатият, преднамереният обскурантизъм почти винаги се изживява профетично - като Визионер (Пророк:“Виждам Бъдещето!”), Идеократ и Егократ(Безапелационен, самовлюбен Воин на идеята:“Само в моята идея е Истината!”), като Месия (Спасител на обществото:”Тръгнете след мен и ще се спасите!”)...

Като чумоносен вятър, той налага едно и също задължително отношение към действителността, завихряйки и замитайки всичко “излишно” – тук всеки трябва да се чувства като във Време на Чума. Всички и всичко трябва да бъдат подчинени на Върховната Задача, на борбата с Чумата (спомнете си романа на А.Камю със същото заглавие!). Няма време за свобода на мисълта, за безкористно познание, за интелектуални глезотии, за “китайски блюда с духовни пикантерии”, за спиритически лакомства и екстази, за излишно творчество. За представителите на фанатичния едноизмерен обскурантизъм се отнася древната сентенция timeo hominem unius libri (страхувай се от човека на едната книга!), защото освен, че неизбежно е ограничен от съдържанието й, тъй като е чел само нея, той я познава превъзходно! И ще ви изобличи публично в нейното непознаване и незачитане! Ако това е Книгата на книгите – Библията- в епохата на Средните векове - това ще ви възкачи на кладата, а в постмодерната действителност ще ви осъди на безмълвие като ви изключи от виртуалната среда и информационния поток… Така че, когато се сблъскате с този феномен, трябва да избирате между физическото или духовното унищожение…

Той, уравнителният обскурантизъм, знае, че свободната енергия на духа, Логосната Енергемност, свободното знание, свободното творчество раждат ереси, от които егалитарното общество, удобно уредено и приятно (за едни!) и преизпълнено с жизнени несгоди и трагедии (за други!), но всички еднакво фасцинирани (омаяни) от Господстващата Доктрина - това “демократично общество” е заплашено с гибел, гибел на общите за потребяване ценности. Сам неспособен за членоразделно мислене, остойностяване и оценяване, неспособен да изследва, този тип обскурантизъм проявява кучешко-ловджийска страст да преследва! Оборудван със законничество и нормативизъм, със Закон и Меч в ръцете, той преследва тъкмо хора като Н.Бердяев, които предизвикват в изтънченото му обоняние най-висока сетивна възбуда. И както винаги, в социалния лов из дебрите на Историята, напред препускат с безгрешните си безусловни рефлекси природно най-пригодените за тази цел човеци-хрътки – слугинстващите черни души, колаборационистите, безсрамните кариеристи, Властитутките, Предателите…Знаете ли, Духоносни Мои Братя, че Юда не е просто библейски персонаж, не е единично Име?Юда е Универсалия, социален модус, Историческа Логофания!

Н.Бердяев е езотеричен мислител. По тази причина винаги е давал поводи за противоположни и противоречиви оценки, квалификации и класификации. Сам се оплаква в конфесионалната си философска автобиография Самопознание-то, че погрешно разбират идеите му. Такава е участта на многопластовите личности, защото още древните са знаели, че глупаците противоречат на другите, а мъдрите – на себе си! Но руският мислител е сред онези, които гневно и възмутено протестират, когато младите фашисти в Италия изгарят библиотеката на Б.Кроче, най-значителния от италианските философи на ХХ век. И е сред тези, които са потресени от варварски бруталното нападение на Хитлерова Германия над Съветска Русия: “Моята Русия е в опасност!” – възкликва горестно мислителят, изгонен от родната си страна от Лениновото правителство! Бердяев цял живот с познаване критикува марксизма (като бивш “легален марксист” той го владее отлично), но с не по-малка страст и концентрация критикува капитализма за прогнилата му еснафска буржоазност (по тази причина не одобрява О.Шпенглер и М.Шелер след като лично се среща с тях) и счита Маркс за гениален човек заради критичността му към безсрамната капиталистическа неправда.

И все пак социално-политическата му доктрина е езотерична. Мене непрекъснато ме разглеждат като политик, оплаква се той, а всъщност аз се отнасям към политиката като моралист и спиритуалист, т.е. с отвращение, защото в нея има много престъпност и няма нищосвещено. Бердяев пише “Философия на неравенството” с характерното подзаглавие Писма до неприятелите по социална философия (болшевиките!), в началото на 1918 година, в условията на вече тържествуващата руска революция. Именно в нея, в тази несправедлива по собствените му признания книга, той обяснява, както по-късно, през 1920 година, лично ще обясни на “самото страшилище” Ф.Е.Дзержински по време на разпита в ЧК, защо духовно не приема марксистката идеология и философия. Ще обясни с завладяващ патос и плам и защо не приема вече износената “парцалива демократична идея на уморените западни общества”.

За него социализмът е антидемократичен в много отношения, защото като идеал не е народно въжделение, не е плод на вътрешно духовно демократично усилие. Маркс не е демократ, макар и да е справедлив критик на Запада, но той е настроен елитарно иеврейско-месиански. Много от социалните възгледи на болшевиките и европейските им първоучители могат да се окачествят като Сатанокрация, власт на Сатаната, защото имат автократичен, принудителен, сектантски класов характер. Пролетариатът е новият десакрализиран Месия! Той е Комунистическият Христос! Всички революции завършват есхатологически реакционно – това е непоклатим исторически закон и колкото по-яростни и необуздани са те първоначално, толкова по-силна е реакционността им в “края”. Социалната справедливост не се постига и не се изразява в равенството по принуда, а в свободното достойнство на личността. Това не е постигнала нито една политическа система. Удивително е, че тези прозрения на руския мислител са реанимирани 50 години по-късно от сегашния Римски понтификат в проблематизиращата основите на морала енциклика Veritatis Splendor (Сиянието на Истината): “Свободата лежи върху основата на Истината и достойнството на човешката личност” (Вж.Giovanni Paolo II, Veritatis Splendor, Vatican, 1993, cap. ІV, 5).

Що се отнася до недъзите на демокрацията, тя за Бердяев ечовекобожество (забележете инверсията в словореда!), същинско отрицание на Божествения Източник. Нейната най-симплифицирана, но не проста, а до крайност опростачена от западната демокрация форма е: “Искам това, което искам”! В този смисъл Народовластието също е демонично, защото може безотговорно да пожелае най-страшното (напр. една съвременна технотронно обезпечена кръвопролитна война!) и визираната форма(принцип) ще го одобри и благослови. Това, Ноам Чомски, ученият, дисидентът на САЩ отМасачузетския технологичен институт - MIT (с бюджет от Пентагона!) нарича тъжно и насмешливо “милитаристичен хуманизъм”! (Вж.Chomsky,N. Der Neue Militärische Humanismus. Lektionen als dem Kosovo, Zürich, 2000,S. 6-7).

Внушете и посочете на уравнената в неграмотността си тълпа някой за виновен и вижте какво ще му се случи! „Hüte dich auch vor der heiligen Einfalt! Alles ist ihr unheilig, was nicht einfältig ist; sie spielt auch gerne mit dem Feuer – der Scheiterhaufen“ (Пази се от свещената простота! За нея е нечестиво всичко, което не е просто. Тя обича също да си играе с огъня – на кладите” – Also sprach Zarathustra, Leipzig, 1922, S.93). Така учи Ницшевият Заратустра и не греши за тези нищи духом, но иначе силни във фанатизма си люде, които изгаряйки поредния еретик или ересиарх, благочестиво вдигат молитвен поглед към Абсолюта, за да ги възнагради и благослови за абсолютната им преданост. “Боже, прости им…!” - но си залужава да се запитаме, дали те наистина не знаят какво правят?

След 26 години емиграция в Западна Европа Бердяев разбира, че в демократичните общества няма нищо трайно, а още по-малкоАбсолютно. Тук не само всичко е вече “по Айнщайновски”относително, но и всичко е приблизително - подлежи на делегитимация (Ю.Хабермас) и релативизиране, защото отсъства, няма го Духът на Вечността. Демократичните социални обединения са свободолюбиви само в смисъл, че са свободно равнодушни към Доброто и Злото, към Истината и Лъжата. Всъщност демократичната система е социален триумф на Количеството над Качеството на духа и над Самоценността на Истината. Демокрацията е неосъзнато архипримитивно питагорейство, без гордите космически, мистични, научни и философски висини на Питагор (Вж. Р.Радев. Антична философия, С.,1988,11-13), но с еснафско-просташки култ към Числото! Култ към Числото на боготворения Пазар, в светогледа, в светите простори на Ероса и свещеността на брака, в банковия сейф, в гнусната омерзителна емпирия на кварталния Бакалин или Лихвар, на Борсата, в смешната митологизирана илюзия-идеал на оксиденталния(западния) еснаф (der Spießbürger) за онова, което му е най-близо до сърцето - обществото на еснафите, Bürgergesellschaft – буржоазното, гражданското, усредненото общество… По-новите митотворци, като Дж.Сорос напр., предлагат “нова ориентация” – Offene Weltgesellschaft(Световно отворено общество) и даже вече съзират опасност (Gefahr) за неговото осъществяване(Вж.Soros,G. Die Krise des globalen Kapitalismus. Offene Gesellschaft in Gefahr), F.am Main, 2000, S.277-278).

Никой не може да отговори на въпроса защо Истината в това общество се изчислява и приема по броя на енергично и механично вдигнатите в Парламента ръце? Нима мъчителната, Зловещата История на човешката цивилизация не е доказала, че Истината никога не е “в мнозинство”? Иначе защо sancta simplicitas, свещената простота, ще пали клади, ще строи бесилки, ще набива на колове, ще изобретява гилотини, електрически столове, ще разстрелва “по закон”! Чий? Божият, човешкият и човечният закон не е ли “Не убивай!”?

Нима Истината не може да седи кротко и омърлушено сгушена на последния ред в някой(или вся-кой) Парламент, на Вселенския църковен Събор, на Конгреса на учените? Нали никой не е разпознал и Истината Христос! Така говори Свещеното Писание! Нали Той – Иисус - е най-презреният, най-гоненият, най-унижаваният в отвратителния Римски свят на “сангвиничното свинство, стегнато в троен възел като преплетени черва - хиперборци, преторианци, лоясали очи, двойни гуши, месо на образовани роби християни за храна на рибите и на дивите зверове в римските циркове, содомия, предателство, коварство и разврат на необразовани императори-калигули” (Б.Пастернак)? И когато се появява Той, озарен от сияние, Човешки, небрежно провинциален, замислено скромен, от Галилея… Го питат: “Що е Истина?”. Питат Го с невиждащи очи и нечуващи уши, с безсърдечни сърца! С копия в ръцете, за да Го прободат, с чукове и пирони, за да Го приковат на кръста, на символа на позора...

В най-превежданата си книга Новото Средновековие Бердяев посочва, че съвременните демокрации явно са се изродили и вече никого не могат да вдъхновят. Безбожната и лицемерна европейска цивилизация на ХІХ и ХХ век преживява смъртна криза, засягаща самите й основи - Бердяев почти повтаря Ницше. Неограничената власт на “Всем-ството”, “Das Man”, за която пишат Л.Шестов, Ортега-и-Гасет, Льо Бон, Хайдегер е по-страшна даже от тираничната власт на Еgo-крацията, от властта на Единицата, даже когато тя е в модуса на деспотизъм, сила и властен триумфализъм! Бердяев обича да цитира онова място в Метафизика-та на Аристотел, който отбелязва мъдрата, но страховита мисъл на Омир:“Няма Добро в многовластието! Да бъде един Властващият!”(Met.,1076, а).

Като духовно етическа категория капитализмът се появява и става реалност, защото човешката природа цялата “во зле лежит”. Защото е “един безсърдечен свят и дух на бездушни порядки”(Маркс). Затова и най-спасителната религия в него е “въздишка на угнетена твар”! Но по същата причина възникват и марксизмът, и социализмът. В това се състои обществената антиномия. Безбожието си социализмът наследява в люлката, където е заченат – в буржоазното капиталистическо общество на ХІХ век, най-безбожното в човешката история. Идололатрията (поклонението) пред идола на Мамона, вместо пред Бога, е еднакво присъща и на двете обществени системи. И двете убиват и гасят свободата на човека, забравили, че “където е Духът Господен, там е свободата”! Демокрацията е враждебна на свободния дух и нейното брутално лицемерие и демагогия трябва да бъдат прекратени, гордо заявява Бердяев. Защото, както казва и Бакунин, “свободата без социализъм е несправедливост, а социализмът без свобода е робство”! Свободата е аристократична, а не демократична, тя е за Личността, а не за “масата”. Егалитарната, всеобщо уравнителната страст размътва масовото съзнание и води до понижаване на личностното ниво, на свободата и културата в демократичния “еон”. ”Масата” не може да понася “бремето на свободата” и винаги, когато я получи, бърза да я поднесе на Нов Господар, превръщайки се в роб!

Изтънчен персоналист и екзистенциалист във философията, руският мислител твърди, че личностното битие предполага йерархичен строеж на Космоса, качествена разлика и дистанция, а не равенство на шансовете и правата. “Къде има равни шансове и права, в демокрациите ли?” – пита с насмешка той. Демократичната илюзия за правото на права(Клод Льофор), не е обществена добродетел, а посегателство върху свободата и качествената обособеност на харизматичната личност. Правата не се дават отвън, те са Божия харизма вътре в Човека! Точно затова християнството няма нищообщо с демокрацията и не я обосновава. Опитът да бъдат сближавани е отвратителна, безнравствена субституция(подмяна) и велика измама. Християнството е йерархично и сакрализира, обожествява качествената йерархия на личностно неповторимото(Иисус) и на Eдинно Неповторимия Бог, докато демокрацията релативизира йерархията и оскърбително я нивелира… Демокрацията е съборената в хоризонтално положение догматично установена християнска йерархия! Л.Фридман от Станфордския университет(Калифорния) точно така нарича съвременното постмодерно общество - хоризонтално (Вж. Friedman, Lawrence. The Horizontal Society, Yale University Press, 1999, р.17-18).

Демокрацията е феноменологична, повърхностна, тя не може да бъде дори вагинален, а само епидермален сърбеж, тя няма вкус към трансценденциите и Трансцендентното. Тя е за хоризонтални(омасовени, нивелирани и хомогенизирани индивиди), а не завертикални хора каквито са богоносните и човеколюбиви старци-исихасти в Атон, в Оптина пустиня, или будистките монаси в Индия и Непал. Затова всички демократични движения тревожат и измъчват чувствителните, религиозните, вглъбените хора, хората на високата умствена и духовна култура, довеждат ги до душевни съмнения, страдания и песимистичен духовен мартириум (мъченичество)…

Моят Бердяев, езотеричният Пророк на Свободата… Персонализираният, екзистенциалният Полъх на Мислеща Евразия…

Copyright © Любомир Христов

---

Литература

1. Albert, Mathias. Territorium und Identität. Kollektive Identität und moderner Nationalstaat, Österreichische Zeitschrift für Politikwissenschaft, 28(3), Wien, 1999.
2. Bauman, Zygmunt. Postmodern Ethics, Blackwell Publishing, 1993.
3. Bauman, Zygmunt. Wars of the globalization era, European Journal of Social Theory, 4(1), 2001.
4. Beck, U. Perspektiven der Weltgesellschaft, Frankfurt, 19
5. Beck, U. Politik der Globalisierung, Frankfurt, 1997.
6. Berdyaev, N. Truth and Revelation, London, 1953.
7. Brzezinski, Z. Die einzige Weltmach(Amerikas Strategie der Vorherrschaft), Politick und Gesellschaft, 1,1998.
8. Bulgakov, S. Dialog zwischen Gott und Mensch, Marbourg,1961.
9. Chomsky, Noam. Der Neue Militärische Humanismus. Lektionen als dem Kosovo, Zürich, 2000.
10. Chomsky, Noam. Profit over People. Neoliberalismus und Globale Weltordnung, Hamburg / Wien, 2000.
11. Dahm, H. Grundzüge Russischen Denkens. Persönlichkeiten und Zeugnisse des 19 und 20 Jahrhunderts, München, 1979.
12. Friedman, Lawrence. The Horizontal Society, Yale University Press, 1999.
13. Giddens, Anthony. “Neue Mitte”, “Dritter Weg” – eine moderne Linke?, Die Neue Gesellschaft, Frankfurter Hefte, 5,1999.
14. Giddens, Anthony. Die Konsequenzen der Moderne, Frankfurt, 1995.
15. Habermas, Jurgen. Legitimation Crisis, London, 1988.
16. Lipset, Seymour,M. L`americanisation de la gauche europeenne, Commentaire, Revue Trimestrielle, Paris, Vol.,24, № 95, 2001.
17. Soros,Geordge. Die Krise des globalen Kapitalismus(Offene Gesellschaft in Gefahr), Fischer Taschenbuch Verlag, Frankfurt am Main, 2000.
18. Августин, А. Творения бл.Августина, еп. Иппонийского, т. 1-3, Киев, 1914.
19. Ареопагит, Д. Божественные имена, Киев, 1991.
20. Бауман,З. Глобализацията(Последиците за човека), С.,1999.
21. Бек, Улрих. Що е глобализация? Заблудите на глобализма – отговори на глобализацията, С.,2002.
22. Бердяев, Н. Новое Средневековье (Размышления о судьбе России и Европы), М., 1991.
23. Бердяев, Н. О назначении человека (Опыт парадоксальной этики), Париж, 1931.
24. Бердяев, Н. Опыт эсхатологической метафизики (Творчество и объективация), Париж, 1947.
25. Бердяев, Н. Я и мир объектов (Опыт философии одиночество и общения), Париж, 1934.
26. Бердяев, Н. Русская идея, Париж, 1971.
27. Бердяев, Н. Самопознанието, С., 1993.
28. Бердяев, Н. Смисълът на историята, С., 1994.
29. Бердяев, Н. За робството и свободата на човека, С.1992.
30. Бердяев, Н. Царство Духа и царство Кесаря, М., 1995.
31. Бодрияр,Ж. Илюзията за края, С., 1995.
32. Дугин,А. Мистерии Евразии, В: Абсолютная Родина, М.,1999.
33. Радев,Р. Антична философия, С.,1988.
34. Христов,Л. Универсалиите срещу Човека, С.,2002.
35. Чоран,Е-М. Изкушението да съществуваш, С.,1999.

---

Любомир Христов е доктор по философия, професор в СУ "Климент Охридски" и Великотърновския университет. Специализирал е философска антропология в Карловия университет (Прага) и е главен редактор на списание "Философия".

Свободата на личността във философията на Николай Бердяев

http://www.dveri.bg/content/view/1282/131/

Св. ап. Павел категорично заявява, че човек е създаден свободен, но при това обвързва човешката свобода с Божията воля – човекът е създаден по Божи образ: “Господ е Дух, дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор.3:17).
Оттук произлиза проблемът за абсолютната и тварната свобода. Първата е присъща само на Бога, Който е извън всяка зависимост или необходимост, извън всяко ограничение. Бог се обръща към хората: “без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Втората се проявява като власт, избор и отговорност, а това практически я поставя във връзка със всяка дейност на човека като нравствено същество, защото където има власт, избор и отговорност, там има морал.

Адам се грижи за райската градина и властва над творението и в този смисъл е съработник на Бога. Първите хора имат свободен избор да вкусят от дървото на познанието, т. е. могат да изберат между доброто – познанието – и Абсолютното Добро – Бога.
Ето че дори най-беглото споменаване на проблема за мястото и ролята на свободата спрямо човешкото битие определя средищното й значение за всяка философия.
Откакто в историческите недра на философията тръгват рефлексиите за човека, оттогава свободата е схващана като основно негово качество – било като нравствен избор и отговорност (homo moralis), било като власт над несъществуващото и съществуващото (homo creator)[1]- дори самата гръцка езикова парадигма насочва към мисълта, че човекът единствен може да бъде поет[2] и оттук нататък културният европеец мисли поета като еманация на свободата.[3] Платон вниква в същността на свободата като въвежда учението за Небесната любов[4].  Ураничният Ерос владее хармонията (187а), творчеството (196е), освобождава от отчуждението и внушава близост (197d). Но това, което е забележително, откриваме в думите на Сократ, който чрез неповторимата си ирония внушава, че човекът не може да притежава небесната любов – тя е само желание, копнеж, любов към красотата (204d).   С развитието на философията все по-ясно се проследява взаимозависимостта между свободата (творческата енергия, която в митологичното съзнание на древните гърци е персонифицираният Ерос) и личността като единствен носител на изброените категории. Тук се крие и основното противоречие: аристократичното разбиране на личността, свободата и творчеството закономерно води към изискването за приемане достойнството на всеки човек. В родината на философията понятието човек не се разпростира извън понятието гражданин, но и в тази тясна рамка личността и полисът са в постоянно противоречие. Човекът, поне от нашата раса, щом се измъкне от варварството, изисква редом с държавното тяло и обществеността още едно особено битие, един необезпокояван дом и един независим кръг от размисли и чувства[5]. Но при древните гърци полисът убива и пропъжда мислителите и изследователите, защото въпреки народностното разположение към науката и изкуството, масата смята за по-сигурно (поради гнева от боговете) съмняващият се - бил той и Сократ - да бъде убит. Но когато новата научна картина на света трябва да се хармонизира с религията, духовната активност на философите се превръща в необходимост и благоприятства развитието на свободната личност. Оттук може би води началото си тази особена битка за надмощие между държавата като власт на необходимостта и философа като представител на свободния дух. Достатъчно е да си припомним Анаксагор, който се оттегля от държавните работи на Клазомене и от управлението на голямото си имущество и се смята за гражданин на света. Също Демокрит, който презира външните почести и живее скрито сред атинската тълпа. И естествено – анекдотичния Диоген, който за дълги векове става знакова фигура за издигането на свободния човек над деспотичната държава. Така философите променят необратимо идеала за човека, който се подчинява на принципа kalokagatia с неговата едноизмерност. Те отслабват гравитацията на всеобхващащата държава с търсенията си в сферата на духовното освобождение. Тук няма да е излишно да припомним, че целият безкраен свят на идеите се основава на едно чисто Платоново понятие – μεόν, означаващо онова, което не съществува в света, но което ние въпреки това страстно желаем. Това има предвид Бердяев, когато говори за робството и освобождението на човека. Руският философ схваща разликата между свобода и освобождение в духа на платонизма. Този стремеж най-добре е изразен във “Федър”: “Когато човек види красотата тук долу, тогава си спомня за истинската красота и започва да става крилат; и крилата му го повдигат, иска да лети, а не му достигат сили. И тогава също като птица гледа нагоре и изоставя всичко на земята...”(249d).[6]
От друга страна, водещият съзнатален живот човек се възприема за гражданин на Държавата и “Вселената” и това негово двойно поданство, принадлежността към две общества, възпитава у него чувство за независимост[7]. Вечният европейски  проблем на двете “местожителства”  никога не е преставал за малкото на брой търсещи личности, които отварят очите си за духовната гибел на средния “нов човек” (Н. Лоски). Средният човек иманентно е надарен с нещо, което маймуната не притежава – свободата. Но той в името на техническия прогрес, парите, удобството, социалната изява, “цивилизацията” самоубийствено се отказва от свободата си, от гражданството на “Вселената”.
“Свобода, която не познава жалост, става демонична."[8]
Паралелът, който търсим между Платоновите идеи за свободата и вижданията на Бердяев, е възможен при уговорката, че подходът на руските философи от т. нар. “сребърен век” е по-различен. В известната си книга “Руската идея” Н. А. Бердяев пише: ”Има съответствие между необятността, безграничността, безкрайността на руската земя и руската душа, между физическата география и душевната география. В душата на руския народ има такава необятност, безпределност, устременост и безкрайност, каквито има и в руската равнина. Затова на руския народ е било трудно да овладее тези огромни пространства и да ги оформи. Руският народ има огромна стихийна сила и сравнителна слабост на формата. Руският народ не е бил предимно народ на културата, както народите на Западна Европа, той е бил повече народ на откровението и вдъхновението, той няма мярка и лесно изпада в крайности.” А Семьон Лудвигович Франк – един от най-големите познавачи на руската философия, в студията си “Руският мироглед”, пише: “Своеобразието на руския тип мислене е именно в това, че то изначално се основава на интуицията. Систематичното и понятийното в познанието му изглежда ако не второстепенно, то все пак като нещо схематично, неравноценно спрямо пълната и жизнена истина. В Русия най-дълбоките и най-значителни идеи са изковани не в системетични научни трудове, а в съвършено други форми – литературни...Литературната форма на руското философско творчество е свободното литературно произведение, което само в редки случаи е еднозначно насочено към определен философски въпрос, а обикновено е произведение, което, бидейки посветено на някаква проблема на историческия, политическия или литературния живот, мимоходом осветлява най-дълбоки, мирогледни въпроси.”[9]
Н. Бердяев приема за изходно противоречието между свободата на духа и необходимостта на света, насилието, конформизма, като при това приема примата на свободата над битието, на духа над природата, на субекта над обекта, на личността над универсално – общото.
Център на персонализма на Бердяев е учението му за личността като микрокосмос, цял универсум. За опознаването й е необходимо да се подходи по линията на свободното общуване (субект – субект). Личността не може да се опознае като обект сред редицата на другите обекти в света, както се стремят да го опознаят антропологията, биологията, психологията, социологията. Така човекът бива опознаван частично, а не като екзистенциален център на света. При това личността не е готова даденост, тя неприкъснато се самоизгражда. Тук ние срещаме основния парадокс в съществуването на личността: за да се изгради и изпълни с универсално съдържание, тя трябва предварително да същесттвува. Личността притежава единствен, неповторим образ, Gestalt. Така наречената Gestaltpsychologie, която вижда първични качествени цялости и форми, е по-благоприятна за персонализма от другите направления в психологията.
Личността е активност, съпротива, победа над тежестта на света, тържество на свободата над робството на света. Страхът от усилия пречи за реализацията на личността. Личността е разумно същество, но не се определя от разума, от друга страна тя  не бива да се отъждествява и с душата.
Според Бердяев е нужно да различаваме в човека дълбинно и повърхностно “аз”. Човек често пъти играе роля в живота и е възможно да не играе своята роля. Л. Толстой отлично е схващал това и винаги изобразява двойния живот на човека. Социалната дресировка и цивилизоването могат да имат положително значение за човека-варварин, но не показва оформяне на личност. Напълно социализиран и цивилизован човек може да бъде съвършено безличен, да е роб, без да го забелязва. Личността не е част от обществото, както не е част от рода. Проблемът за човека, т. е. проблемът за личността, е първичен в сравнение с проблема за обществото.
Отношението между личност и Бог не е каузално отношение, то се намира извън царството на детерминацията, то е в царството на свободата. За личността Бог не е обект, Той е субект, с Когото има екзестенциални отношения[10].
Интересни са наблюденията на Бердяев върху отношенията между душата и тялото. Той не схваща тялото като затвор на душата, а ги приема като витално единство. Дуализмът според него не е между душа и тяло (Декарт), а между дух и природа, свобода и необходимост. Личността е победа на духа над природата, на свободата над необходимостта.
Следвайки учението на психолога и антрополога от романтическата епоха Карус, Бердяев неусетно стига до прозрение, кристализирало в православния възглед за иконата. Лицето на човека – твърди Н. Бердяев - е връх на космическия процес, най-великата му рожба, но то не може да е създадено единствено от космическите сили, то предполага действието на духовни сили, надвишаващи кръговрата на природните сили. Човешкото лице е най-изумителното нещо в световния живот, през него просветва друг свят. То е встъпването на личността с нейната единственост, еднократност и неповторимост в световния процес[11]. Оттук персонализмът на Бердяев признава и достойнството на човешкото тяло, недопустимостта да се отнасят лошо с него, правата на тялото за истинско човешко съществуване. Ето защо и проблемът за хляба става духовен проблем. Социалните проблеми могат да се решават само в личностен план.
Персонализмът на Бердяев прехвърля ценъра на отговорността от обективните общности – обществото, нацията, държавата, колектива – върху личността. Но той разбира личността като напълно противоположна на егоцентризма. Егоцентризмът разрушава личността. Личността е “аз” и “ти”, друго “аз”, но то не е обект, а личност, защото с обекта е невъзможно общуване, не съществува никаква общност, а може да има само общозадължителност. Докато общуванията протичат в екзистенциалния свят, непознаващ обекти, те принадлежат на царството на свободата и бележат освобождение от робство. Егоцентризмът означава двойно робство на човека – да бъде роб на самия себе си, на своя закоравял егоизъм, и да бъде роб на света, превърнат главно в обект, който принуждава човека отвън. На егоцентрика не му достига човечност. Той обича абстракциите, които подхранват неговия егоцентризъм, но не обича живите конкретни хора.[12]
Своеобразна оригиналност наблюдаваме в учението на Бердяев за отношението Imago Dei – Imago homo. Той уличава хуманизма в грешката, че недостатъчно, не докрай утвърждава човека, че не може да гарантира независимостта му от света и така създава опасност за поробване на човека от обществото и природата. Философът твърди, че образът на човешката личност е не само образ човешки, но и образ Божи. Това е тайната на богочовешкото, която е рационално неизразим парадокс. Личността само тогава е личност човешка, когато е и личност богочовешка. Свободата и независимостта на човешката личност по отношение на обектния свят е тъкмо нейната богочовечност. Бердяев навлиза в опасен диспут  с теолозите, като много добре разбира, че идеята за човешкото богочовечество преминава отвъд догматичните формули, които според него са твърде рационализирани, а трябва да бъдат усвоени в истината на духовния опит. Бердяев е наясно, че по пътя на човешката реализация дебне робство, но за неговия богочовек като че ли това е само външна опасност – от механизация, от автоматизъм; достатъчно е човек да се обръща непрестанно към богочовешкия образ вътре в себе си, да се стреми към свободно общуване, основано на любовта. Тази вътрешна независимост на личността философът назовава характер и означава степента на свободата на духа, творческата духовна енергия на човека. Характерен за личността е и нейният трагизъм поради усещането за трансцедентност и скръбта по божествения живот, чистотата, рая.Заслужава да обърнем внимание на нещо наистина любопитно. В реда на мисли за ужаса и скръбта, които са неизменни спътници на човека и в най-щастливите му мигове, все пак Бердяев отчита и християнската надежда. Изведнъж простата мисъл, с която завършват размислите за тайната на човешката личност, придобива особена сила на внушение: “Христос съществува и за ония, които не вярват в Него”[13].

---

[1] Да си припомним как още Демокрит утвърждава: “Човекът е мярка за всички неща – на съществуващите, че съществуват и на несъществуващите, че не съществуват”.

[2] Poiesis – “правене, създаване, творене, творчество...”, съществително към глагола  πoieo - “правя, създавам, творя”.

[3] Не малко поети от двора на флорентинските тирани до домораслите ни Татови любимци паразитират все върху тази затвърдена представа.

[4] Платон. Пирът // Диалози. Т. 2, изд. “Наука и изкуство”, С., 1982, с. 419-489.

[5] Якоб Буркхард. Културистория на Гърция. изд. “Клио”, С., 1998, с. 85.

[6] Николай Гочев. Александрия. Разкази за хора, книги и градове. Изд. Сонм, С., 2002.

[7] Петър Бицилли. Трагедията на руската култура // Нация и култура. изд. “Изток и запад”, С., 2004, с. 37.

[8] Николай Бердяев. За робството и свободата на човека. Университетско изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 1992, с. 38.

[9] Исак Паси. Избрани произведения. Т. 1, изд.”З. Стоянов”, Университетско изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 2003, с. 184.

[10] Тук Бердяев влиза в явно противоречие, защото от твърдението му следва, че човек е равен и тъждествен на Бога, т. е. човек е бог.

[11] Николай Бердяев. За робството и свободата на човека. Университетско изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 1992, с. 57.

[12] Пак там, с. 68.

[13]  Пак там, с. 77.

Протокол от разпита на Н. А. Бердяев

http://glasove.com/topic-8143.php

Николай Бердяев

Николай Бердяев е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и др., Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

Секретен отдел, 18 август 1922 г.

… Аз долуподписалият се, разпитван в качеството на обвиняем, давам следните показания:

1. Фамилия – Бердяев.
2. Лично име, бащино име – Николай Александрович.
3. Възраст – 48 г.
4. Произход – бивш дворянин от гр. Киев.
5. Местожителство – гр. Москва, Бол. Власьевский, д. 14, кв. 3.
6. Занятие – писател и учен.
7. Семейно положение – женен.
8. Имуществено положение – не притежавам собственост.
9. Партийна принадлежност – безпартиен.

10. Политически убеждения – привърженик съм на идеята за едно християнско общество, основано върху християнската свобода и християнското равенство, които не са осъществени от нито една от партиите, т.е. <…> не съм съгласен нито с буржоазното общество, нито с комунизма.

11. Общо образование – университетско, висше, специално – философия.

12. С какво сте се занимавал и къде сте работил: а) до войната от 1914 г. – никъде не съм работил, живях от литературната си дейност; б) до февруарската революция от 1917 г. – също никъде не съм работил, занимавах се с литературно-научна работа; в) до Октомврийската революция от 1917 г. – и тогава не съм работил никъде; г) след Октомврийската революция и до ареста – работих в Главно архивно управление, а през 1920 г. бях избран за преподавател в Московския държавен университет; четох лекции и в Държавния институт на словесността, действителен член съм на Руската академия за художествени науки.

13. Сведения за досегашни осъждания – в 1915 г. бях привлечен по литературно-политическо дело за моя статия против Синода, по обвинение в богохулство. През 1920 г. бях привлечен по следствие на ВЧК*,  но бях отстранен от съд. Добавям още – от 1900 до 1903 г. бях на заточение във Вологда по политическо дело.

Показания по съществото на делото

Какви са, гражданино Бердяев, Вашите възгледи относно структурата на съветската власт и относно системата на пролетарската държава?

По своите убеждения аз не мога да стоя на страната на класовата гледна точка и смятам за еднакво тесногръди, ограничени и преследващи само собствените си интереси както идеологията на дворянството, така и идеологията на селячеството, и идеологията на пролетариата, и идеологията на буржоазията. Аз застъпвам гледната точка на човека и на човечеството, до висотата на които трябва да се издигнат всички класови ограничения и партии. За своя собствена идеология смятам аристократичната, но не в съсловен смисъл, а в смисъла на господството на най-добрите, на най-умните, на талантливите, образованите, благородните. Демокрацията смятам за грешка, тъй като тя застава на гледната точка на господството на мнозинството <…> Впрочем, възгледът за обществото и познаването на природата могат да бъдат основани единствено върху духовното възраждане на човечеството и на народа. Не вярвам в желанията на властите и в материални пътища за възраждане. Не мисля, че в Русия има пролетарска държава, тъй като мнозинството от руснаците са селяни.

Какви са вашите възгледи върху задачите на интелигенцията и на т. нар. „общественост”?

Задачите на интелигенцията виждам във всички сфери на културата и на обществеността – да отстоява одухотвореното начало, като подчинява материалното начало на идеята на духовната култура, да бъде носител на научното, нравственото и естетическото съзнание. Смятам също така, че трябва да съществува взаимодействие и сътрудничество между елементи на обществеността и на държавната власт <…>

Какво е вашето отношение към методи за борба срещу съветската власт като стачката на професорите?*

Не познавам достатъчно добре този факт и не мога да съдя окончателно за това дело. Ако професорите се борят за защита на интересите на науката и знанието, то аз смятам борбата им за правомерна. Ако пък тя е продиктувана изключително от икономическа гледна точка, то я смятам за погрешна.

Какво е вашето отношение към сменовеховството*,  към Савинков и към процеса на партията на социалистите-революционери?

Към сменовеховците се отнасям по-скоро отрицателно, чел съм само техния сборник. Намирам, че в него има твърде много фрази и недостатъчно познаване на руския живот. Съгласен съм с критичното отношение към емиграцията и опитите зад граница да бъде променен насилствено ходът на руския живот. Към опитите на Савинков* се отнасям отрицателно.  За процеса на социалистите-революционери не съм следил*. Смятам за погрешна суровата присъда към социалист-революционерите и не я споделям.

Какви са възгледите ви за политиката на съветската власт в областта на висшите училища и какво е отношението ви към реформите в тази област?

Не споделям политиката на съветската власт по отношение на висшите училища, защото нарушава свободата на науката и преподаването и стеснява свободата на предишната философия.

Какви са възгледите ви относно перспективите на руската емиграция зад граница?

Положението на по-голямата част от емиграцията смятам за тежко и – доколкото ми е известно – гледната точка върху нея се основава върху незнанието и неразбирането на руския живот. Отнасям се отрицателно към партийността и никога не съм принадлежал, нито някога ще принадлежа към каквито и да било партии. Нито една от съществуващите партии не предизвиква моето съчувствие.

Николай Бердяев

Извършил разпита – Бахвалов

БЕЛЕЖКИ

*Абревиатура на съществувалата от 1917 до 1922 г. „Всероссийская чрезвычайная комиссия” – орган за борба с контрареволюцията и саботажа, начело с Феликс Э. Дзержински. (бел. прев.)

*Професорските стачки от 1921-22 г. са предизвикани от ликвидирането на автономията на висшите училища – дело на болшевиките чрез Главното управление на професионално-политическите школи и висшите учебни заведения (начело с Е. А. Преображенски). В новото „Положение за вузовете”, което е утвърдено през есента на 1921 г. от Совнарком-а [съкратено от „Совет народных комиссаров СССР” (бел. прев.)], са нарушени правата на преподавателите от висшите училища що се отнася до управлението на вузовете. Като се възползват от новото положение, болшевиките уволняват повечето от избираемите ректори на вузове (включително и М. М. Новиков, който е изселен от Русия през 1922 г.). През есента на 1921 г. много вузове в Москва, Казан, Петроград и други големи градове са обхванати от стачки. Особено силно против властта се противопоставя Московското висше техническо училище, което възпрепятства смяната на своето ръководство. Това довежда до препоръката на В. И. Ленин, изказана в негово писмо от 21 февруари 1922 г. до Л. Б. Каменев и до И. В. Сталин, да бъдат уволнени между 20 и 40 професори от МВТУ. През 1922 г. в списъците за изселване от страната са включени ок. 20 члена на обединението на Съвета на професорите от гр. Петроград (от които са изселени ок. 10), 4 професори от МВТУ (от тях са изселени двама – В. И. Ясинский, председател на управителното тяло на московския Дом на учените, и В. В. Зворкин), професорът от Първи МГУ В. В. Стратонов и др. Общият брой на изселените достига ок. 160 човека.

*От „Смена вех” – сборник, издаден през 1921 г. от руската емиграция в Прага. (бел. прев.)

*През 1921 г. Б. В. Савинков създава зад граница „Народен съюз за защита на родината и свободата”, който си поставя за цел организирането в Русия на всеобщо въстание против съветската власт.

*Процесът по делото на десните есери, обвинени в провеждане на терористични актове, се състои в Москва от 8 юли до 7 август 1922 г.

Източник: Хрестоматия по истории России: 1917-1940, под редакцията на проф. М. Е. Главатски (Москва: АО „Аспект Пресс”, 1994, с. 260-262).

Превод от руски: Борис Маринов

Петър Дънов - "Великите българи"

 

 

12 - годишно момиче накара света да млъкне за 6 минути

Tвърде впечатляващо свидетелство за духовната зрелост на поколението, което идва след нас.  Eдно момиче на 12 години зашлевява оглушителна плесница на нас, възрастните, които се смятаме за по-умни от децата. Случило се е преди 18 години, но едва днес научаваме за това.